Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Тогава ме целуни отново и върви. — Двамата се притиснаха един към друг като стари другари и за пръв път бащата си рече, че боговете са го дарили с достоен син. — Между другото постъпи правилно.

— Кога?

— Когато уби Катон.

Младият Марий махна пренебрежително.

— О, да, знам! Хайде, ще се видим на Енария, през декемврийските иди.

— Гай Марий! Гай Марий! — обади се нечий плах гласец.

Марий се обърна към кръчмата.

— Ако си готов, да се качваме на кораба — подкани го Публий Мурций, който сякаш се чувстваше не на място в присъствието на великия мъж.

Марий въздъхна. Вътрешният глас му подсказваше, че пътуването наистина ще е изпълнено с рискове. Капитанът не се оказваше ни най-малко алчният и смел пират, за какъвто го бе сметнал в началото.

Това, което го успокои донякъде, бе самият кораб. Изглеждаше здрав и бързоходен, но се чудеше дали би могъл да се справи с откритото море между Сицилия и Африка. В крайна сметка беглецът отсега трябваше да се замисли за всички възможни последствия от днешните събития — дори за най-лошите. И ако корабът си го биваше поне донякъде, то капитанът Мурций му изглеждаше все по-неспособен и по-неспособен. През цялото време не вършеше нищо полезно, само се вайкаше. Поне изпълни обещанието си да побърза и преди полунощ беглецът вече бе от другата страна на пясъчните плитчини, които често затваряха входа на пристанището. Духаше умерен, но постоянен североизточен вятър, твърде удобен, за да се следва италийският бряг. Мурций бе забравил да натовари баласт, с който да запълни празния трюм, и корабът стенеше и скърцаше като болен от подагра човек, но затова пък екипажът беше в добро настроение. С такъв вятър гребците можеха да си починат, а кормчията просто трябваше да следва брега.

Призори обаче вятърът се усили почти до буря и за нещастие се обърна на сто и осемдесет градуса.

— Ами сега? — чудеше се какво да прави плашливият Мурций. — Вятърът ще ни върне право в Остия.

— Златото в кесията ми подсказва, че няма да се случи подобно нещо, Публий Мурций. А златото в другата кесия обещава, че скоро ще пристигнем на остров Енария.

Мурций го изгледа с известно подозрение, но никой не може да устои на обещание за много злато. Колкото и да не им се искаше да гребат, моряците бяха сложени на веслата и като свалиха голямото платно, всички дружно започнаха да се борят с ветровете.

Секст Луцилий, който се падаше първи братовчед на проконсула Гней Помпей Страбон, — кроеше големи надежди за наближаващите избори в плебейското събрание. Не по-малко консервативен от който и да било друг член на фамилията, той очакваше с нетърпение бъдещата си служба. Беше се зарекъл да сложи трибунското си вето върху всяка от законодателните машинации на колегите си радикали. Че такива щеше да има, никой не се съмняваше. Но изведнъж консулът Сула реши да поведе войските си срещу Рим, да превземе града с бой и да се разположи на лагер при блатото Палус Цецролие. Подобно на много други свои съграждани и Секст Луцилий започна да се чуди как всичко това ще се отрази на неговите лични планове. По принцип нямаше нищо против действията на Сула; ако зависеше от него, Марий и Сулпиций отдавна щяха да бъдат удушени в подземието на Тулианум или дори по-зле — щяха да бъдат хвърлени от Тарпейската скала. Луцилий често се занимаваше с мисълта на какво ли ще прилича обемистото тяло на Гай Марий, подхвърлено от високо. В цял Рим нямаше човек, който да не обича от все сърце или да не мрази от дъното на душата си старата ментула , а Секст Луцилий беше от втория тип. Ако някой го попиташе какво толкова има против Марий, той веднага би отговорил, че без Марий нямаше да се стигне нито до Сатурнин, нито до Сулпиций. Така омразата му си намираше оправдание.

Разбира се, Луцилий не пропусна случая да се представи лично на Сула, да му предложи с ръка на сърцето вярна служба и да му обещае, че на следващата година консулът ще има в негово лице един предан и услужлив народен трибун. Но консулът предпочете, вместо да разчита на предани трибуни, просто да лиши плебейското събрание, от каквато и да е власт. Надеждите на Секст Луцилий като че ли се оказваха напразни. Единствената му радост беше смъртната присъда, произнесена над бегълците; за човек, способен да мрази, това беше добра вест. По-късно обаче се убеди, че с изключение на опасния Сулпиций, никой от двайсетте не е бил преследван. Дори Гай Марий, който заради разбойничеството си заслужаваше много по-строго наказание от Сулпиций, бе оставен да си живее живота! Луцилий веднага се оплака по въпроса пред Сцевола Понтифекс Максимус, но той едва не го удари.