Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Деветимата им сподвижници стояха настрана и мълчаливо слушаха какво ще си кажат предводителите им. Макар всеки от тях да принадлежеше или на сенаторското, или на конническото съсловие, това бяха все млади мъже без влияние и самочувствие. Когато ставаше дума да се защити Рим от посегателствата на една развилняла се армия, всички се бяха хвърлили с готовност в борбата. Тогава каузата им се струваше благородна, но сега, когато ги бяха били толкова позорно, всеки от тях се убеждаваше в глупостта на деянието си. Още на другия ден смелостта им щеше да се върне и те отново биха жертвали с готовност живота си заради родината; сега обаче стояха като бити кучета в ъгъла и тайно се надяваха Марий да убеди Сулпиций в безполезността от всякаква съпротива.

— Ако ти заминеш, Гай Марий, аз не мога да остана сам — примири се Сулпиций.

— Най-добре да бягаме, докато е време. Аз със сигурност не мога да остана — заяви Марий.

— Ами ти, Луций Декумий? — сети се да попита младият Марий.

Той поклати тъжно глава.

— Не, аз не мога да тръгна. Пък и за щастие не съм важна клечка. Трябва да се грижа за Аврелия и малкия Цезар — баща му се намира сега в Алба Фуценция заедно с Луций Цина. И Юлия ще наглеждам, Гай Марий, не се безпокой за нея.

— Всичко мое, което Сула докопа с алчните си ръце, ще бъде конфискувано — отбеляза Марий, но веднага се усмихна с парализираната си уста. — Истински късмет, че съм вложил парите си из цялото Средиземноморие…

При тези му думи Марк Юний Брут стана и се обърна делово към останалите:

— Аз ще бягам до нас да взема, каквото мога. — Погледът му отново се спря върху Марий, не върху Сулпиций. — Къде да бягаме обаче? Всеки сам ли да се спасява или всички заедно?

— Със сигурност трябва да напуснем Италия — каза Марий и като протегна една ръка към сина си, а другата към Луций Декумий, с тяхна помощ успя да се изправи на свой ред. — Най-добре ще е всеки от нас да напусне Рим поотделно и да не се събира с останалите, преди да сме се измъкнали достатъчно далеч. Оттам нататък ще е по-безопасно да се движим като дружина. Предлагам да си уговорим среща на остров Енария точно след един месец — на декемврийските иди. Мисля, че лесно ще се свържа с Гней и Квинт Граний, така че и те ще бъдат на уреченото място. Надявам се те да знаят повече за Цетег, Албинован и Леторий. Щом стигнем Енария, за всичко останало поемам грижата аз. Ще намеря кораб и ще отплаваме веднага за Сицилия. Така е най-добре. Управител на провинцията е Норбан, а той е мой клиент.

— Но защо точно Енария? — попита Сулпиций, нещастен, че му се налага да напусне Рим.

— Защото е остров, защото е далеч от главните пътища и няма да ни търсят там и най-вече защото е близо до Путеоли. А там аз имам и роднини, и пари — обясни набързо Марий, като нервно махаше с лявата си ръка, сякаш въпросите на Сулпиций го отегчаваха. — Вторият ми братовчед Марк Граний — Гней и Квинт също са му братовчеди, затова се надявам да минат през дома му, е банкер. Голяма част от парите си в наличност влагам при него. Докато ние си търсим заобиколни пътища да стигнем до Енария, Луций Декумий ще замине за Путеоли и ще занесе на Марк Граний писмо. Граний ще знае как да ни прати нужните средства на острова, а аз поемам грижата да ви изхраня всичките двайсет гърла за времето, докато сме далеч от Рим. — И за да успокои треперещата си ръка, я пъхна в колана си. — Луций Декумий ще потърси изостаналите. Напомням ви, че сме двайсет души, а да живееш в изгнание винаги излиза скъпо. Но за това да не се тревожите, аз имам достатъчно. Пък и Сула не може да стои вечно в Рим. Рано или късно ще трябва да потегли срещу Митридат. Проклет да е! Ще изчакаме да се накисне здраво и когато се уверим, че не може да мисли за Италия, ще се завърнем у дома. Догодина консул ще бъде клиентът ми Луций Цина, той ще се погрижи да ни посрещнат, както трябва.

Сулпиций го изгледа смаян.

— Цина е твой клиент?

— Моите клиенти са навсякъде, Публий Сулпиций, дори сред великите патрициански фамилии — изрече с видимо задоволство Марий. Започваше да се чувства по-добре — може би защото крайниците му се оросиха с кръв и вече не бяха изтръпнали. Той се запъти към изхода на храма и преди да стъпи на първото стъпало, се обърна към сподвижниците си: — Бъдете смели! Беше ми предречено, че ще бъда седем пъти консул, затова отсъствието ни може да е само временно. Когато стана отново консул, всеки от вас ще получи заслужено възнаграждение.

— Аз възнаграждение не търся, Гай Марий — отвърна му обидено Сулпиций. — Всичко, което правя, го правя заради Рим.