Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Не се и съмнявам — рече Мамерк и на устните му се появи тънка усмивка.

— О, Луций Корнелий, толкова се радвам да го чуя! — извика Прасчо. — Сякаш всички са се наговорили да те клеветят! Дори за Сатурнин не си позволяваха да говорят така! Ако човек ги слуша какви ги приказват през последните няколко седмици, ще си помисли, че Сулпиций е бил не демагог, а полубог! — Тук той се спря, за да осмисли случайно получилата се рима. — Добре го казах, нали?

— Най-добре го запази за речите си на Форума, когато се кандидатираш за консул — посъветва го Сула. — Аз тия неща не ги разбирам. Мен са ме учили на елементарни работи.

Подобни забележки определено смущаваха Мамерк и той за сетен път се зарече, щом останат насаме с Прасчо, да го разпита какво знае или си мисли, че знае, за миналото на Луций Корнелий Сула. Открай време из Форума се разправяха какви ли не истории за хората, които се покажеха с нещо необикновени — твърде надарени или твърде амбициозни. Мамерк обаче не обичаше да се занимава с клюки и смяташе всичко чуто на улицата за преувеличено или разкрасено до неузнаваемост.

— В мига, в който напуснеш Италия, те ще премахнат всичките ти закони, в това можем да сме сигурни. Но ти какво ще правиш, щом се завърнеш?

— О, не ме питай такива неща. Винаги съм смятал, че за да се разреши даден проблем, той трябва най-напред да възникне.

— Но ти дали ще успееш да го разрешиш, Луций Корнелий? Мисля, че положението ти ще стане неудържимо.

— Винаги има начин да се справиш с нещо, Мамерк. Вярвай ми обаче, като ти казвам, че по време на войната няма да прекарам свободното си време с вино и жени! — Сула се засмя и като че ли най-сетне убеди приятелите си, че всичко е наред и причини за тревога няма. — Колко пъти трябва да повтарям, че съм любимец на Фортуна? Тя винаги ще се грижи за мен.

И така, тримата се впуснаха в дълъг разговор за края на Италийската война, както и за упоритостта, с която самнитите отказваха да се предадат. Излизаше, че по-голямата територия между Езерния и Корфиниум е все още под техен контрол, включително градовете Езерния и Нола.

— В продължение на векове са живели с ненавистта си към Рим, а в омразата си нямат равни на света — въздъхна Сула уморено. — Надявах се, че докато отплавам за Гърция, Езерния и Нола ще са капитулирали. Сега се замислям дали няма да ги заваря в същото положение, когато се завърна.

— Не и ако зависи от нас — възрази Прасчо.

На вратата тихичко почука един от робите, за да съобщи на Луций Корнелий, че вечерята е готова.

Той беше силно огладнял. Веднага скочи от стола си и поведе двамата си гости към трапезарията. Докато по масите беше останала храна, а прислугата продължаваше да щъка напред-назад, Сула гледаше да говори само за несериозни неща, по възможност смешки и закачки. Тримата се бяха разположили всеки на отделна кушетка — удоволствие, което римляните споделяха само с близки приятели.

— Ти никога ли не си водиш жени, Луций Корнелий? — попита Мамерк, щом робите най-накрая бяха отпратени.

Сула вдигна рамене и се намръщи.

— Искаш да кажеш, когато съм на поход и жена ми е далеч от мен?

— Да.

— Жените са само една излишна грижа, Мамерк, затова мога откровено да ти заявя, че не си водя в квартирата. — Сула се засмя. — А може би не ме питаш току-така. Все пак ти си попечителят на Далматика, нали така?

— Да си призная, дори не би ми минала подобна мисъл — оправда се Мамерк. — Просто човек се научава на просташки въпроси, когато прекарва години в армията.

Сула остави чашата си и се вгледа по-внимателно в Мамерк. Приятелят му бе заел кушетката срещу него; за пръв път Сула се взираше с такъв интерес в чертите му. Със сигурност не можеше да се сравнява с Парис, Адонис или Мемий. Косите му бяха черни, подстригани късо, лицето му беше едро, носът — крив и същевременно плосък; тъмните му очи се губеха в дълбоките орбити. Това, с което можеше да се похвали, беше гладката, мургава кожа. Няма що, здрав човек беше Мамерк Емилий Лепид. Достатъчно силен, за да убие Силон в единичен двубой — за това го бяха наградили с корона цивика . А това означаваше, че е и смел. Липсваше му острият ум на брат му, затова не можеше да представлява опасност за държавата, но пък и човек не можеше да го нарече глупак. Прасчо разправяше, че бил сериозен човек, можело да му се разчита в трудни ситуации, а и знаел да пази тайни. През последните няколко години от живота си Скавър го бе обикнал като свой син и накрая го бе направил изпълнител на завещанието си.