Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Той спокойно се облегна на корабната кърма, за да се радва на белите дири, които корабът оставяше зад себе си, и на губещата се зад хоризонта Италия. Скоро и последният хълм се скри зад морето. Той беше свободен. На петдесет и три години Сула най-сетне отиваше на война, за каквато цял живот беше мечтал — война срещу чуждоземен владетел, от която може да се спечелят и слава, и почести, и много пари.

„Да си гледаш работата, Гай Марий! — мислеше си той победоносно. — Никога нямаше да позволя да ми откраднеш и тази война. Тя си е моя!“

Младият Марий и Луций Декумий успяха да измъкнат буквално в последния момент Гай Марий от неравното сражение пред храма на Телура и да го преведат през страничните улички. Тримата бегълци се скриха в подземието на храма на Юпитер Статор във Велия. Щом оставиха стареца на сигурно място, Марий Младши и Декумий хукнаха из града в търсене на Публий Сулпиций, Марк Леторий и другите нобили, които бяха предпочели да се бият с меч в ръка, но да не допуснат легионите на Сула в Рим; в крайна сметка успяха да догонят Сулпиций и още девет от неговите съмишленици и ги отведоха при стария Марий в храма на Юпитер.

— Това са всички, които успяхме да намерим, татко — оправда се синът и седна тежко на земята. — Чух, че Марк Леторий, Публий Цетег и Публий Албинован са се измъкнали преди час-два през Капенската порта. От братята Грании няма и следа. Да се надяваме, че са напуснали града, преди да стане твърде късно.

— Каква ирония — говореше сякаш сам на себе си Марий. — Да се скрием в светилището не на друг, а на бога, който спира войниците в отстъплението. Моите така и не пожелаха да се бият. Какво ли не им обещах — напразно…

— Това не бяха римски войници — напомни му синът му.

— Знам!

— До самия край не вярвах, че Сула ще стигне чак дотам — говореше на пресекулки Сулпиций, задъхал се, сякаш е бягал с часове.

— Аз пък бях сигурен, че ще го стори — обади се градският претор Марк Юний Брут — от мига, в който го срещнах на Латинския път, пред Тускулум.

— Е, Сула стана господар на Рим, сега обаче ние какво ще правим. Ти какво ще кажеш, татко? — попита младият Марий.

Вместо баща му отговори Сулпиций, който започваше да се дразни от отношението на всички към Гай Марий. Вярно, че Марий е бил шест пъти консул, вярно, че бе помогнал с всички сили на един народен трибун, който желаеше да събори Сената, но в крайна сметка си оставаше частно лице.

— Ще си вървим по домовете и ще се държим, все едно нищо не се е случило — заяви твърдо.

Марий извъртя глава към Сулпиций и го изгледа, сякаш не го е чул добре. Никога досега не се бе чувствал толкова уморен, а лявата му ръка, също както пръстите и устата му започваха да изтръпват и да го бодат като с иглички.

— Ти си върви, щом така си решил — изрече с известни затруднения, защото езикът не искаше да му се подчинява. — Но аз познавам Сула. И знам много добре как ще постъпя. Ще бягам.

— Мисля, че и аз ще сторя като теб — кимна в съгласие Брут. Синкавите му устни бяха потъмнели повече от обикновено и гърдите му едва си поемаха дъх от напрежение. — Ако останем, ще ни убие. Казвам ви — видях лицето му при Тускулум.

— Не може да ни убие! — възрази им Сулпиций. Той беше доста по-млад от останалите и можеше да разсъждава дори уморен. — Сула добре разбира, че подобно деяние би го злепоставило. Скоро ще осъзнае какво точно е направил и ще гледа да отстъпи, преди да е станало късно. Аз на негово място бих се постарал занапред във всичко да следвам закона.

— Глупости! — изсумтя Марий. — Ти какво си мислиш? Че ще отпрати войската си обратно в Кампания, ей тъй, все едно нищо не се е случило. Разбира се, че няма! Ще окупира Рим и ще върши каквото си иска.

— Няма да посмее — не се съгласи Сулпиций. В следващия миг обаче осъзна, че подобно на много свои колеги от Сената изобщо не познава Сула.

Марий намери сили да се засмее.

— Да посмее ли? Думата „смея“ е неуместна, когато става дума за Луций Корнелий Сула. Той би посмял всичко, Публий Сулпиций! Винаги е бил такъв, няма сега да се променя, я? Лошото е, че дори да извърши някоя „смела“ постъпка, е обмислил последствията й. Не мисля, че ще ни извади пред някой всенароден съд, за да ни обвини в държавна измяна! О, не, това би го направил само някой глупак. Сула просто ще ни отвлече, ще ни убие, а след това ще обяви, че сме били убити по време на уличните сражения.

— И аз тъй мисля, Гай Марий — кимна в съгласие Луций Декумий. — Тоя човек би убил майка си, без да му мигне окото. — И потръпна от страх. Ръката му конвулсивно се сви на юмрук, само показалецът и малкият пръст останаха да стърчат в стария като света знак за предпазване от злото. — Той не е като нас, другите хора.