Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Също както и всички останали, Публий Сулпиций. Но междувременно трябва да бързаме. Най-късно до залез-слънце Сула ще е затворил портите на града. Най-големи шансове за измъкване имаме през Капенската, но да си отваряме очите на четири.

— Гай Марий, с тебе тръгваме за Капенската порта — предложи мъничкият човечец от Субура. — Малкият Марий ще изтича до дома, за да събере каквито пари има в наличност. Той е най-млад от всички ни, няма да се умори. Ако на излизане завари постове пред Капенската порта, все ще намери откъде другаде да излезе. Ако трябва, ще скочи и от стената. Писмото до братовчед ти може да го напише и той, а милата ти съпруга ще добави няколко думи за по-убедително.

— Юлия! — сети се Марий и за малко да се задави от скръб.

— Ще я видиш пак, нали сам го каза преди малко? Спомни си за предсказанието. Седем пъти консул. Ще се върнеш. А тя ще бъде много по-спокойна, ако знае, че вече си в безопасност извън града. Млади Марий, с баща ти ще се скрием сред гробниците от другата страна на крепостната стена. Ще хвърляме по някое око на пътя, но ако не те видим, ти ще ни потърсиш.

Докато младият Марий бързаше към къщи, баща му и Луций Декумий поеха по Кливус Палатинус. Щом излязоха на площада при Порта Мугония, свърнаха в тясната уличка, водеща до старите колкото Рим къщи, където преди векове се бяха събирали куриите. Оттам започваше стълба, водеща до самото подножие на Палатина. По шума в далечината можеше да се разбере, че Сула и войниците му се изнасят от Есквилина и слизат към блатото Церолия, но щом двамата бегълци се оказаха пред Капенската порта, не се виждаше и следа от войници. Двамата продължиха няколко десетки метра нататък по пътя, след което се спотаиха зад една голяма гробница. Оттам можеха спокойно да наблюдават изхода от града, без да ги забележат. За двата часа, които прекараха в чакане, много хора напуснаха града. Имаше римляни, които предпочитаха да напуснат домовете си, но да стоят далеч от армията.

Най-накрая се появи и младият Марий. Водеше за поводите едро магаре — от онези, които търговците от пазара използваха за най-тежката си стока, или пък дърварите — за да карат дърва от хълма Яникулум. Заедно с него крачеше и някаква жена, скрила лицето си под тъмен шал.

— Юлия! — извика Марий и без да се тревожи, че врагът може да го наблюдава, изскочи от скривалището си.

Тя ускори крачка, приближи се до него и се сгуши в прегръдките му. Очите й се затвориха и промълви щастливо:

— О, Гай Марий, сигурна бях, че съм те изпуснала!

Успокоена, Юлия надигна глава и двамата с Марий се целунаха. Веднъж, втори път, навярно още сто.

Толкова години бяха прекарали вече заедно, а продължаваха да изпитват истинска сладост от целувките си — дори в такъв напрегнат и тревожен момент, когато всичко можеше да им се случи.

— Ще ми липсваш! — каза накрая тя, опитвайки се да не плаче.

— Няма да отсъствам дълго, Юлия.

— Не мога да повярвам, че Луций Корнелий го е направил!

— Ако аз бях на негово място, Юлия, и аз бих постъпил като него.

— Ти никога не би повел армията си срещу Рим!

— Не бъди толкова сигурна. Ако трябва да се поставя в неговото положение, то предизвикателството беше твърде голямо, за да го подмине с лека ръка. Ако не беше повел войската срещу Рим, с него беше свършено. Хора като Луций Корнелий или като мен никога не биха се примирили с подобна съдба. За негов късмет той е римският консул, негови са легионите от Капуа. В момента аз съм никой. Но ако местата ни бяха разменени, мисля, че бих постъпил по абсолютно същия начин. Тактиката му се оказа блестяща. Досега в историята на Рим са се раждали само двама души, които биха предприели подобен риск — Луций Корнелий и аз. — Марий целуна Юлия и се отдръпна. — Върви у дома и ме чакай. Ако Луций Корнелий ни отнеме къщата, ще отидеш при майка си в Кума. Спестяванията ми при Марк Граний са такива, че и като изтегля сумата, за която съм го помолил, пак ще останат достатъчно за теб. Ако ти потрябва нещо, не се колебай да се обърнеш към него. А иначе в Рим на твоите услуги ще бъде Тит Помпоний. — След което й даде знак да си тръгва. — Хайде, Юлия, не се бави!

Тя тръгна обратно към града и му хвърли последен поглед. Но Марий вече бе потънал в разговор с Луций Декумий и дори не я забеляза. Сърцето й се изпълни с гордост. Така трябваше да се държат великите мъже! В ден, когато за кратко време трябва да се вземат съдбоносни решения, един истински мъж няма право да се прощава с жена си със сълзи на очи. Строфант и още шестима от домашната прислуга я чакаха в сянката на портата, за да я придружат по пътя за дома. Юлия сякаш забрави за грижите си, гледаше само пред себе си и гордо крачеше по улиците на Рим.