Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Не знам как да ти се отблагодаря другояче, освен с пари.

— За мен е чест да ти помогна, Гай Марий. Не ме лишавай от тази чест заради някакви си жълтици. Мога да те уверя, че до края на живота си ще почивам на лаврите, които ми окачаш в този паметен миг. Целият род ще разправя как аз, търговецът от Минтурна, помогнах на великия Гай Марий да избяга от преследвачите си.

— А пък аз цял живот ще ти бъда признателен, Авъл Белей.

Белей слезе обратно в лодката, махна за сбогом на беглеца и нареди на гребците да го върнат на кея.

В това време петдесетте легионери се разхождаха из града и питаха хората, дали не са виждали, или чували Гай Марий. Авъл Белей тъкмо стъпи на кея, когато конниците се появиха на пристанището. Първоначално не му обърнаха внимание — нямаше откъде да знаят, че той е собственик на кораба, който се канеше да вдигне котва; но съвсем естествено погледнаха към самия кораб и сред моряците, натиснали веслата, изведнъж забелязаха познатата фигура на беглеца.

Водачът на бандата пришпори коня си и като излезе на самия край на кея, сложи две ръце пред устата си и извика към кораба:

— Гай Марий, арестуваме те! Капитане, на борда на кораба ти се е качил престъпник, бягащ от римското правосъдие! От името на римския Сенат и народ ти заповядвам да свалиш платното и да ми предадеш беглеца.

Моряците от кораба посрещнаха тези думи с видимо презрение, а невъзмутимият капитан продължи да дава последни нареждания преди отплаване. Марий обаче погледна към брега, колкото да види, че добрият Белей е наобиколен от конниците. Тежка буца заседна на гърлото му.

— Капитане, спри! — извика той. — Притежателят на кораба е арестуван от хората, които ме преследват. Трябва да се върна!

— Изобщо не е необходимо, Гай Марий. Авъл Белей винаги е знаел как да се измъкне от подобни положения. Освен това той те е предал на моите грижи и изрично ми е заповядал да те отведа далеч от Италия. Не мога да не му се подчиня.

— Ще правиш каквото ти казвам , капитане! Веднага пусни котва!

— Ако го сторя, Гай Марий, никога повече няма да командвам кораб. Авъл Белей ще използва червата ми вместо корабни въжета.

— Хвърли котва и ме върни обратно в лодката, капитане. Настоявам! Ако те е страх да ме върнеш на самото пристанище, можеш да ме откараш до друго място, където да не ме открият. — Бе вперил свиреп поглед в очите на капитана, сякаш се канеше да го изяде. — Послушай ме, капитане! Настоявам да сляза!

Макар да знаеше, че желанието на Марий е неразумно, капитанът се подчини. Нещо в погледа на беглеца му напомняше, че има пред себе си велик пълководец, несвикнал да му възразяват.

— Добре тогава, ще те закарам при блатата — вдигна рамене той. — Познавам района добре. Има сигурна пътека, по която ще се върнеш невредим до Минтурна. Щом стигнеш града, се скрий някъде и изчакай конниците да си заминат. Аз ще те изчакам навътре в морето.

Марий отново трябваше да се прехвърли с усилия от кораба на лодката; този път обаче се сети да застане откъм далечния борд и да се спотаи зад главите на моряците. Така можеше да подлъже войниците, които продължаваха да викат по посока на кораба и да искат да им се предаде беглецът.

За голямо нещастие на Марий главатарят на бандата се оказа с изключително силно зрение и щом лодката се показа зад носа на кораба, веднага го разпозна между шестимата гребци.

— Бързо, всички на конете! — извика той на другарите си. — Да го оставим тоя глупак тук, той не е важен. Ще последваме лодката по суша.

Това се оказа лесна работа, защото точно покрай морския бряг вървеше добре утъпкана пътека, прокарана, за да не затънат пешеходците в солените блата около устието на Лирис. Конниците скоро настигнаха лодката и дори я изпревариха. По едно време обаче тя се изгуби от погледа им зад гъстата растителност край реката и повече не я видяха.

— Не спирайте. Ще го пипнем ние тоя хитрец, пък да видим!

Наемниците на Секст Луцилий наистина пипнаха Марий два часа по-късно и тъкмо навреме, за да му спасят живота. Той беше захвърлил дрехите си и с отчаяни усилия се опитваше да се измъкне от черната блатна кал, засмукала го до кръста. Бе останал без сили. Да се измъкне това тежко туловище не беше никак лесно, но дружината беше голяма и с общи усилия успя да издърпа жертвата от хищната прегръдка на блатото. Един от конниците свали наметалото си и понечи да наметне пленника, но главатарят му го спря.

— Нека дъртакът походи малко гол. Искам тия от Минтурна да видят с очите си на какво е заприличал великият Гай Марий! В целия град са знаели, че е тук. Заслужават наказание, че са го крили.