Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

И така, след като бяха прехвърлили на тях неприятната задача да екзекутират Гай Марий и след като се бяха зарекли да го сторят по възможно най-римския начин (и с ясната мисъл, че деянието няма да бъде погледнато с добро око от съгражданите им), двамата магистрати пратиха да им повикат роба Бургунд.

Той не знаеше нищо за събитията от деня, тъй като го бяха натоварили да събира големи камъни под стените на града с идеята по-нататък пак той да заздрави градските укрепления. Когато един от събратята му роби дойде да го повика, Бургунд мълчаливо се запъти към площада. Макар да ходеше привидно бавно, заради огромните му крачки другият роб трябваше да подтичва край него.

Дуумвирът го чакаше в градинката близо до площада. В единия й край се намираше административната сграда на Минтурна, в другия — храмът на Юпитер Оптимус Максимус. Управителят разбираше, че ако желае работата да бъде наистина свършена, то това трябва да стане веднага и без знанието на гражданите.

— А, Бургунд, точно ти ми трябваш! — зарадва се дуумвирът (колегата му, който не можеше да се похвали с толкова твърд характер, бе изчезнал вдън земя). — В килията под храма стои един затворник. — Тук той се обърна на една страна и продължи да говори през рамо, сякаш ставаше дума за някоя детинска работа. — Ще го удушиш. Той е предател и народът го е осъдил на смърт.

Германецът застина и бавно вдигна ръце пред очите си, сякаш едва сега виждаше колко са големи и силни; никога досега не му бяха нареждали да убие човек. Да убие човек с тези огромни ръце. Навярно щеше да му е също толкова лесно, колкото на обикновен човек да извие врата на кокошка. Разбира се, че щеше да се подчини, никога не бе и помислял да избяга от някое свое задължение; ала за минута усещането за лично благополучие и приятен живот, което го бе съпътствало през последните две години в Минтурна, се изпари. Смятаха да направят от него градския палач, да върши мръсната работа. Сините му очи, които обикновено радваха със своята доброта и спокойствие, сега се бяха впили ужасени във фронтона на Юпитеровия храм; там някъде чакаше човекът, когото му бяха наредили да убие. Изглежда, че затворникът е важна особа. Може би някой от италийските водачи, заловен по време на войната?

Бургунд си пое дълбоко дъх и с бавни крачки се запъти към площадката пред храма. В далечния й край се отваряше врата, водеща към нещо като малък лабиринт; в дъното на лабиринта беше килията на затворника. За да влезе, германецът трябваше не само да сведе глава, но буквално да се сгъне надве. Озова се в тесен коридор с каменни стени. От двете страни се отваряха множество врати, а точно срещу него, през тесен процеп, преграден с решетка, се процеждаше оскъдна дневна светлина. В това мрачно и усойно място градът съхраняваше целия си архив, включително местните закони и съдебни правила, както и местната хазна. Зад първата врата вляво беше килията, която дуумвирите използваха от време на време да охладят разгорещените страсти на някой свой съгражданин. Пияниците се чакаха да изтрезнеят, лудите — да се успокоят и никой не бе държан по-дълго от необходимото.

Вратата на килията беше от здраво дъбово дърво и дебела цели три пръста. Бургунд издърпа резето и като се наведе кажи-речи до земята влезе с глава напред в тъмното помещение. И тук единствената светлина идваше от малко прозорче, издълбано високо в задната стена на храма. Така обитателите на килията най-малко можеха да притеснят с думите си почтените граждани на форума. Едва се различаваха ъглите на стаята, още повече че Бургунд тепърва свикваше с мрака.

Като събра достатъчно смелост, германецът се взря продължително в сивкавочерния силует насреща си. Непознатият се надигна на крака и на свой ред изгледа палача си.

— Какво искаш? — попита с властнически тон затворникът.

— Наредиха ми да те удуша — отговори му той.

— Ти си германец! — възкликна човекът насреща му. — От кое племе си? Хайде, отговаряй , тъпа маймуно!

Това, последното бе изречено с особена злост. Бургунд вече различаваше по-добре чертите на непознатия и при вида на пламъка в очите му усети как смелостта му се изпарява.

— От племето на кимврите, домине .

Едрият, гол мъж с ужасяващия поглед сякаш порасна с една глава пред очите му.

— Какво? Някакъв си роб — човек, когото аз самият съм направил роб, — смята да екзекутира Гай Марий ?

При тези му думи Бургунд изпадна в паника и сякаш той беше жертвата, прикри с ръце бедната си глава.