Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Моят кораб е на твое разположение до деня, в който се върнеш обратно в Италия — потупа го по рамото търговецът. — Вече съобщих на капитана. За щастие стоката на борда е вино, а то, колкото повече отлежава, толкова по-добро става. Пожелаваме ти на добър път.

— И аз пожелавам късмет и благополучие на града, Авъл Белей. Никога няма да ви забравя — сбогува се със своя спасител Марий.

Време беше този изпълнен с емоции ден да отиде към своя край. Мъже и жени останаха дълго на кея, за да махат на отплаващия кораб, и едва когато мачтата се скри от погледите им, се отправиха към домовете си. Минтурна бе спечелила една голяма битка.

Последен в дома си се прибра Авъл Белей. По пътя се усмихваше доволно и се радваше на прекрасната идея, която го бе споходила. Щеше да наеме най-добрият стенописец на полуострова и щеше да го накара да изрисува час по час, миг по миг незабравимата авантюра на Гай Марий в Минтурна. Със стенописите щяха да украсят новопостроения храм на Марика в дъното на горската дъбрава. В крайна сметка това беше богинята на морето, дала живот на Латин; дъщерята на Латин пък, Лавиния, се бе омъжила за Еней и му бе родила син Юл. А нали самият Гай Марий бе женен за една Юлия? Значи богинята му се падаше своего рода роднина. Освен това тя бе покровителка на града. В цялата си история Минтурна не бе извършила по-голям подвиг от този да спаси живота на Гай Марий. Нека цяла Италия научи от фреските, че ако гражданите й са намерили достатъчно смелост да го сторят, то е било заради своята любима богиня.

Пътуването на Гай Марий мина спокойно и безопасно. Дългото бездействие обаче го потискаше и изтощаваше. На остров Енария се събраха деветнайсет бегълци, които напразно чакаха да се появи и Сулпиций. Като изминаха осем дни, всички се съгласиха, че трибунът никога няма да дойде и отплаваха без него. Напуснаха пристанището на Енария и смело отплаваха в Тосканско море, далеч от спасителния бряг. Дълги дни не виждаха суша, докато най-накрая насреща им не се показа североизточният край на Сицилия. Хвърлиха котва в рибарското градче Ерицина.

Марий се надяваше да остане в Сицилия. Смяташе, че няма да е добре, ако се отдалечи твърде много от Италия. И въпреки че след преживените злощастия физическото му състояние беше завидно добро, дори той започваше да се убеждава, че не всичко с главата му е наред. Започваше да забравя елементарни неща, а все по-често му се случваше и да не разбира какво му се говори. В подобни мигове дори най-изтънченият латински му заприличваше на неясен варварски брътвеж. Носът му надушваше миризми, които околните изобщо не усещаха, но от които той едва не се задушаваше. От време на време започваше да крещи, че пред очите му са хвърлили рибарска мрежа и не може да вижда, или пък се оплакваше, че не може да диша от горещина, или просто се чудеше къде се намира. Ставаше все по-избухлив и раздразнителен и често откриваше намеци и обиди в думите на другарите си.

— Това, което ни кара да мислим, независимо дали се намира в гърдите, както твърдят някои, или в главата, както смята Хипократ — а аз самият съм убеден, че е в главата, защото мисля и с очите, и с ушите, и с носа, а тях щяха ли да ги сложат толкова далеч от извора на човешката мисъл, колкото са далеч от сърцето и черния дроб… — разсъждаваше един ден Марий пред сина си, докато двамата чакаха новини от управителя на Ерицина. Гласът му се губеше, а пръстите му непрестанно въртяха и скубеха дългите му вежди. — Нека започна отначало… Искам да кажа, Марий Младши, че някакво зверче се е промъкнало в мозъка ми и си отхапва от него парченце по парченце. Мога да ти изрецитирам цели книги по памет, а когато си наложа с повечко воля, мога и да мисля съсредоточено: мога да говоря пред хора, да върша всичко онова, което съм вършил в миналото. Но понякога това ми се струва непосилно. И тъкмо това не мога да разбера — защо веднъж нищо ми няма, а друг път… Понякога дори не усещам промяната. Прости ми, че те занимавам с подобни старчески размишления, но аз държа да запазя умствените си способности. Един ден, много скоро дори, отново ще бъда консул. Марта каза, че ще бъда седем пъти консул, а тя никога не греши. Никога… Това съм ти го казвал, нали?

Младият Марий преглътна тежко и му отговори:

— Да, татко, казвал си ми го. Много пъти.

— Но дали някога съм ти казвал какво друго ми предрече тя?

Сивите очи на сина му се спряха върху изкривеното от болестта му лице. Много ветрове го бяха брулили в последно време и човек дори се изненадваше колко се е зачервило. Младият Марий тихо въздъхна, понеже не беше сигурен дали точно в този момент баща му разсъждава като всички други, или отново се е изгубил в бездната на въображението си.