Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

От Икозиум бегълците поеха обратно на изток покрай бреговете на Африка. Този път гледаха да не се отбиват никъде по дългия път между нумидийския град и новата спирка, която си беше избрал Марий — остров Керкина, един от Малките Сиртови острови, гледащи африканския бряг. Най-накрая можеха да въздъхнат с облекчение. На острова живееха няколко хиляди войници — ветерани, на които старият воин лично бе дал земя, след като разпусна някогашните си легиони. Ветераните отдавна бяха започнали да скучаят, понеже не им оставаше друго, освен да си гледат нивите с жито и да чакат да побелеят косите им. Когато любимият им пълководец се появи в пристанището на Керкина, всички местни жители го посрещнаха с отворени обятия и се зарекоха, че ако някой ден Сула поиска да му предадат бегълците, то ще трябва да дойде лично да ги потърси.

Малкият Марий обаче беше доста разтревожен и не изпускаше баща си нито за миг от погледа си. Колкото и да не му се искаше да го признае, виждаше как великият Марий се откъсва от заобикалящия го свят, как реакциите му стават все по-непредсказуеми. Другите обаче бяха готови всичко да му простят. Едно, защото това беше любимецът на всички от острова, както и техен патрон — покровител; второ, защото старецът все още имаше сили да разкъса обгърналия го мрак и да бъде пак такъв, какъвто го знаеха войниците му. За онези, които го виждаха по-рядко или не водеха продължителни разговори с него, Марий си оставаше един напълно нормален човек; вярно, че много неща се губеха от паметта му, вярно, че понякога се чудеше кой е човекът насреща му, вярно, че когато дадена тема му се стореше безинтересна, той направо минаваше на друг въпрос. Но това си беше в реда на нещата…

И все пак беше ли способен Гай Марий да стане отново римски консул? Синът му силно се съмняваше.

Сътрудничеството между двамата консули Гней Октавий Рузон и Луций Корнелий Цина протичаше при обстоятелства, които, меко казано, минаваха за смущаващи. С други думи, двамата не преставаха да се разправят бурно помежду си, било в Сената, било на Форума и цял Рим се забавляваше в прогнози кой ще излезе краен победител. Както си спомняте, Цина се бе опитал да поиска сметка от предшественика си Сула още в първите дни на своето управление. Политиката на открита конфронтация обаче не продължи дълго. Помпей Страбон прати неофициално писмо до Цина, в което го предупреждаваше, че ако държи да остане консул — и ако народните трибуни, които го подкрепяха, държаха да останат с глави на раменете, — Луций Корнелий Сула трябваше да бъде оставен на мира. Никой да не смеел втори път да му отнеме командването. Цина си даваше сметка, че Октавий Рузон е предан човек на Помпей, знаеше, че с изключение на Помпеевата армия в Италия има още три легиона и че двамата им предводители — Цецилий Метел и Клавдий Пулхер — са сред най-твърдите поддръжници на Сула. Затова Цина привика при себе си народните трибуни Вергилий и Магий и проведе доста разгорещен разговор с тях. Понеже двамата не искаха да отстъпят от намеренията си, Цина заяви, че ако толкова държат да съдят Сула, то той самият ще мине на страната на Октавий, за да ги изгонят с дружни усилия далеч от пределите на Рим.

През първите осем месеца от съвместното управление на двамата противници Рим си имаше достатъчно вътрешни и външни грижи, за да се занимава с политически препирни. Не само че хазната си оставаше все тъй празна и хората с пари продължаваха да си ги пазят скрити, но в Сицилия и Африка за втора поредна година бе настанала унищожителна суша. Управителите им Норбан и Секстилий бяха пратени още като претори, за да сторят всичко по силите си двете провинции да увеличат износа на зърно за метрополията. Поради липса на пари те бяха измислили да се разплащат с разписки, които никой не знаеше дали някога ще бъдат осребрени, но пък и които биваха поднасяни в присъствието на местните военни гарнизони. В Сената бяха твърдо решени да не позволят отново да настане глад в големия град. Призракът на Сатурнин и разбунения пролетариат ги караше да остават глухи за жалбите на едрите земевладелци, които рискуваха да се разорят. Беднотията трябваше да яде хляб. Цина се сблъска с кажи-речи същите трудности, които бяха тревожили Сула преди него, и започна да граби в полза на хазната всичко, на което се спираха очите му. В писмата си до управителите на двете испански провинции изрично спомена, че могат да свалят и кожата от гърба на местното население, но пари трябва да се появят отнякъде. Най-тежка беше задачата на Публий Сервилий Вация — управителя на Галия, — който едновременно трябваше да се разправя с варварските набези от далечната страна на Алпите и да успокоява освирепелите кредитори от близката. Когато тримата претори се възпротивиха, Цина от гняв изгори писмата им и тайно си пожела две прекрасни неща: първо, Октавий да започне да се занимава по-усърдно с належащите държавни проблеми, и второ, в римската хазна отново да влизат доходите от Римска Азия. И двете желания се оказаха еднакво неизпълними.