Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Друга грижа за Рим бе недоволството сред новополучилите гражданство италийци. Въпреки че Сула бе лишил от власт и плебейското събрание, и трибутните комиции, италийците държаха да бъдат справедливо разпределени из трийсет и петте триби. Законите на Публий Сулпиций бяха изострили апетита на новите граждани и сега те открито скърбяха по тяхното премахване. Дори след дългата изтощителна война сред италийските народи още се намираха хора с авторитет и амбиции; макар и сложили оръжие, те не се предаваха. Сенатът бе затрупан от гневни писма от страна на италийските ръководители, които се оплакваха и от свое име, и от това на събратята си, лишени от всякакви привилегии. Цина с удоволствие би отстъпил пред исканията им и би разпределил новите граждани по равно сред селските триби, но нито Сенатът, нито управляващите начело с Октавий не искаха да му сътрудничат. А конституцията, такава каквато я беше оставил Сула, практически връзваше ръцете на втория консул.

През месец секстилис обаче Цина видя първите лъчи на надежда. Мълвата донасяше, че Сула вече здраво се е закотвил в Гърция, че започнатите военни действия не му позволяват да мисли за Рим. Ако някой посегнеше към законите му, той не би могъл сам да ги защити. Цина си каза, че е дошло време да разреши своите противоречия с Помпей Страбон, който продължаваше да се спотайва с четирите си легиона в Умбрия и Пиценум. Без да каже на никого за намеренията си, замина на север с мисълта да преговаря с Помпей. Сула нямаше как да се върне, затова може би съюзникът му щеше да размисли върху ситуацията.

— Готов съм да сключа с теб същата сделка, която сключих преди време с другия Луций Корнелий — рече кривогледият пълководец, който не се бе показал гостоприемен, но пък и не виждаше нищо лошо в това да се споразумее с действащия консул. — Римският свят е голям и просторен, има място за всички. Ако ти ме оставиш на мира в моето си ъгълче, аз няма да ти се бъркам в големия град.

— Това ли е всичко? — учуди се Цина.

— Това.

— За да успея обаче, трябва да внеса сериозни поправки в законите, които другият Луций Корнелий прокара миналата година — напомни той на Страбон, опитвайки се да не издаде с нищо тревогата си. — Искам да разпределя всички нови граждани по равно между трийсет и петте триби, също както и римляните-освобожденци. — На Цина не му беше приятно да иска от някакъв си пиценски касапин позволение да си върши работата на консул, но преглътна унижението.

— Ти самият какво мислиш по въпроса, Гней Помпей?

— Прави каквото искаш — отвърна му с пълно безразличие Помпей Страбон. — Стига да не се бъркаш в моите дела.

— Давам ти дума.

— Дали думата ти има по-голяма стойност от клетвите ти, Луций Цина?

Цина се изчерви чак до ушите.

— Никаква клетва не съм давал — заяви с голямо достойнство. — Докато я изричах, държах в ръката си камък. Това я прави невалидна.

Помпей Страбон отметна глава назад и прихна да се смее, сиреч да цвили като кон.

— Ей на това му се вика адвокатска работа, ха-ха…

— Клетвата не ме обвързва с нищо! — настояваше Цина.

— Тогава излиза, че си още по-голям глупак от другия Луций Корнелий. Когато той се върне, ти ще се стопиш като буца сняг, хвърлена в огнището.

— Ако наистина мислиш така, би трябвало да се опиташ да ме спреш.

— Защо да те спирам? Ние с другия Луций Корнелий добре се спогаждаме. Каквото и да се случи, той ще държи отговорен само теб.

— Може би другият Луций Корнелий няма да се върне изобщо.

Това само накара Страбон отново да зацвили.

— Дори не се надявай, Луций Цина! Другият Луций Корнелий е най-големият любимец на съдбата.

Цина си замина веднага за Рим. Още щом привършиха с краткия си разговор, той напусна къщата на Помпей. Предпочиташе да прекара нощта далеч от непредсказуемия пиценец. В Асизиум се отби в дома на същия човек, който миналата зима бе посрещнал консула Квинт Помпей Руф. Домакинът много се зарадва, че има на кого най-сетне да разкаже за страшното предсказание на мишките с чорапите. „Най-общо казано, северняците не ми понасят добре — мислеше Цина, докато пътуваше за Рим. — Елементарни хора, привързани към прости истини и злокобни поверия.“

Рано през септември в Рим се откриха най-големите игри за годината — прочутите луди Романи . През последните три години бяха провеждани изцяло по принуда и с възможно най-малки разходи. Войната в Италия създаваше достатъчно грижи на населението, а куриатните едили не разполагаха с достатъчно лични пари, за да допълнят оскъдните държавни средства. Миналата година народът разчиташе много на тогавашния едил Метел Целер, но той не бе оправдал доверието. Тази година обаче Рим имаше голям късмет с неговите наследници, един от друг по-богати, и още през секстилис двамата дадоха да се разбере, че ще удържат на дадената при изборите дума. Мълвата се разпространи светкавично из страната и само след няколко дни цяла Италия знаеше, че в Рим ще има зрелища ! Вследствие на което всеки жител на полуострова, който разполагаше с поне малко излишни пари, реши да ги похарчи в пътуване. Може би кошмарите от преживяната война щяха да бъдат най-лесно прогонени от спектаклите във Вечния град. В края на секстилис хиляди италийци, които съвсем отскоро се радваха на римското си гражданство и се оплакваха от пренебрежителното отношение на римските управляващи, се стекоха към Рим. Сред тях имаше любители и на театъра, и на надбягванията с колесници, и на лова на диви зверове, и на най-обикновената палячовщина. Който можеше да си позволи пътя, идваше да се забавлява. Най-много се обещаваше на театралната публика; щедрите едили бяха убедили дори престарелия Акций да напусне дома си в Умбрия и лично да постави новата си пиеса.