Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Младият Марий бе навършил двайсет и една години и навлизаше в новото си амплоа — на самостоятелен мъж. Светлокос и красив в лице, той можеше да се похвали и с приятно телосложение; понеже не му стигаше търпение да се развлича с умствени занимания, той обичаше да убива скуката в лов. Ловът обаче не се нравеше на цар Хиемпсал, а само на жена му Саламбо. Африканските равнини гъмжаха от дивеч — стонове и лъвове, щрауси и антилопи, мечки и пантери. Понеже повечето от зверовете Марий дори не бе виждал през живота си, трябваше да отдели доста време първо да научи нещо за тях. Принцеса Саламбо се оказа изключително полезна в това отношение.

Цар Хиемпсал не виждаше нищо нередно в това да прати жена си Саламбо на лов заедно с младия Марий. В подобни експедиции участваха много хора — ловци и помощници, и те щяха да опазят честта на красивата царица. Освен това Саламбо много обичаше любовните наслади и съпругът й се надяваше на малко почивка в нейно отсъствие. Често се усамотяваше с Марий (откакто корабът му бе хвърлил котва в Икозиум, старецът бе възвърнал до голяма степен силата на мисълта си), за да си говорят за отминали времена и славни битки. Марий разказваше надълго и нашироко за войната си срещу нумидийския цар Югурта, а Хиемпсал си записваше всичко по-интересно, за да го прибере в семейния архив. Колкото повече слушаше големия пълководец, толкова по-смело гледаше в бъдещето, когато синовете или поне внуците му щяха да се издигнат достатъчно в очите на своите покровители, за да се оженят за римски аристократки. Той се бе разделил с много илюзии за времето на своето царуване; колкото и да го наричаха цар и суверен, колкото и богата страна да управляваше, знаеше, че за римските патриции и нобили не представлява абсолютно нищо.

Разбира се, тайната не се запази дълго. Един от приближените на царя скоро му съобщи, че ако през деня отношенията между Саламбо и младия Марий са съвсем почтени, то същото не важи за през нощта. Новината накара нумидийския цар да изпадне в паника; от една страна, жена му бе изневерила с чужд мъж и заслужаваше наказание, от друга — любовникът й не беше негов поданик, за да му отреже главата. Събра, колкото му бе останало царско достойнство и уведоми гостенина си Гай Марий, че положението е твърде деликатно и бегълците не могат да останат повече на нумидийска земя. Щом успееше да натовари кораба си с достатъчно провизии, Марий трябваше да напусне царството на Хиемпсал.

— Глупак зелен! — ругаеше сина си той, докато двамата крачеха към пристанището. — Като че ли няма достатъчно жени на този свят, ами си тръгнал да посягаш на царските съпруги!

Младият Марий се опитваше да бъде сериозен, но не можеше да сдържи усмивката си.

— Съжалявам, татко, но тя наистина си струваше. Освен това не можеш да ме обвиняваш, че съм я прелъстил. Прелъстеният бях аз.

— Можеше просто да я отпъдиш, нали?

— Можех — съгласи се той, без да изпитва никакви угризения, — но не го направих. — Тя наистина си струваше.

— Използваш правилното глаголно време, синко. Струваше си. Глупавата патка вече се раздели с главата си — и то заради теб.

Колкото и да му се струваше неуместно, Марий Младши продължаваше да се подсмихва. Знаеше много добре, че баща му се ядосва, задето са ги изпъдили от приятното убежище, иначе не би имал нищо против синът му да се среща с всички царски съпруги по света. В крайна сметка съдбата на Саламбо не вълнуваше нито бащата, нито сина. Тя добре е знаела, че ако ги заловят с римлянина, ще си плати.

— Много неприятно. Тя наистина…

— Да не си го повторил! — сряза го гневно баща му. — Ако беше по-малък или пък аз можех да се държа на един крак, така щях да те сритам, че зъбите да ти опадат! Тук се чувствахме уютно !

— Хайде, ритни ме де! — наведе се младежът. Защо да се плаши? Грехът му беше от тези, които бащите най-лесно прощават на синовете си, пък и през целия си живот Марий никога не бе посягал да бие синчето си.

Марий обаче повика при себе си верния Бургунд, който го прегърна през кръста, и като се отпусна върху силната ръка на германеца, вдигна десния си крак и с все сила го срита в чатала. Това, че малкият Марий не припадна, се дължеше единствено на гордостта му; болката беше влудяваща. В продължение на няколко дни нещастникът стенеше и въздишаше, и дори започваше да се чуди дали баща му не е пожелал нарочно да го осакати. Най-накрая, щом болката поотмина, си рече, че навярно грешката му със Саламбо не е била толкова невинна.