Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Далматика наистина беше много красива — Сула винаги го бе признавал, — имаше големи сиви очи, тъмна кожа и светли коси; най-голямото й оръжие обаче беше влюбеният поглед, който дори и след толкова години не беше изгубил своята преданост, нищо че любимият беше остарял и погрознял. Далматика седеше в скута на съпруга си, прегръщаше го през голия, старчески врат, притискаше лицето му до гърдите си, галеше плешивата му глава и го целуваше по голото теме. Перуката, къде се беше дянала перуката му! Но тя дори и от това не се задоволяваше, ами вдигаше лицето му към своето, да може да усети с дъха си нейната неземна прелест, нежната й уста се докосваше до беззъбите му старчески устни и им връщаше някогашната свежест… Силите му се върнаха, Сула се надигна с Далматика в ръце и победоносно я отведе в спалнята, където се развихри, както не му се случваше дори на бойното поле. „Може би — мислеше си той с известна горчивина — да се удавя в чувствата на Далматика, ще бъде все едно да изпитам отново любовта в себе си.“

— Колко ми липсваше! — нареждаше Сула.

— Не толкова, колкото на мене — отвърна Далматика.

— Две години… Цели две години.

— По-добре го кажи две хилядолетия.

След като утолиха страстта си, тя си възвърна навиците на простодушна съпруга.

— Кожата ти се е оправила!

— Морсим ми прати рецепта за мехлема.

— И престана да те сърби?

— Да, престана да сърби.

После жена му настоя да го заведе в детската стая при малките Фауст и Фауста.

— Не са пораснали много от последната среща — отбеляза той и тежко въздъхна. — Наистина приличат на Метел Нумидик.

Жена му не успя да сдържи смеха си.

— Знам… Горките.

И това се превърна в най-щастливия миг от един от най-щастливите дни в живота му — Далматика се смееше заедно с него!

Без да знаят защо мама и странният старец се прегръщат и се смеят, близнаците ги гледаха мъдро и неразбиращо, докато най-накрая и те не се поддадоха и на свой ред не започнаха по детски да се кискат. Не може да се каже, че Сула се влюби в тях, но поне си каза, че децата му са свестни хора — дори да приличат на своя дядо — вуйчо Квинт Цецилий Метел Нумидик Прасето… Когото собственият им баща беше убил. „Каква ирония! — размишляваше бащата. — Да не би боговете да са ми пратили възмездие?“ Но само гърците вярваха в божественото наказание, а той беше римлянин. Освен това, продължаваше да се утешава Сула, докато малките пораснеха достатъчно, за да отмъщават, баща им отдавна щеше да е покойник.

Останалите членове на семейството му също бяха добре, включително голямата дъщеря на Сула — Корнелия Сула, която се грижеше за двете си деца от първия си съпруг. Малката Помпея вече беше на осем годинки и осъзнаваше, че е красавица. Шестгодишният Квинт Помпей Руф оправдаваше последното си име, понеже беше едновременно червенокос, червендалест, червеноок, а и кръвта му лесно кипваше.

— И така — обърна се Сула към слугата си Хризогон, който се беше грижил в отсъствието му за цялото семейство, — как се чувства моят гост извън пределите на римския померий?

Малко поотслабнал (явно не му е било лесно да се грижи за толкова много хора с толкова различни нрави и вкусове), слугата вдигна черните си очи към тавана в красноречива гримаса и вдигна рамене.

— Страхувам се, Луций Корнелий, че няма да се съгласи доброволно да остане извън померия, освен ако ти самият лично не го посетиш, за да му обясниш причината. Опитвах се, много пъти се опитах да му обясня, но той ме смята за низше същество, което заслужава само презрение и недоверие.

Това беше типична черта у Птолемей Александър, припомняше си Сула, докато вървеше към странноприемницата, където високомерният и крайно чувствителен гост беше настанен от усърдния Хризогон — нравите повеляваха жилището на важната особа да е на километри от портите на града. Птолемей Александър живееше под закрилата на Сула близо три години, но едва сега започваше да създава главоболие на домакините си.

Птолемей се смяташе за политически бежанец, който едва-едва се е спасил от смърт в понтийския царски двор. Беше се явил в Пергам, където бе помолил Сула за убежище; Сула направо беше смаян от удалата се възможност, защото имаше пред себе си не друг, а самия Птолемей Александър Младия, единствения законен син на покойния египетски фараон. Бащата бе умрял при опита да си възвърне престола в същата година, когато Митридат бе заловил сина заедно с двамината му незаконородени първи братовчеди на остров Кос. Тримата египетски князе бяха отведени в Понт, докато Египет остана под властта на големия брат на покойния фараон — Птолемей Сотер, когото пренебрежително наричаха Латир (Нахутено зърно).