Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Имаше едни подобни сили, които обитаваха домашните килери и селските хамбари, избите и силажните ями, затова обичаха всичко да е пълно със стока. Тези сили се наричаха пенати. Имаше други сили, които помагаха на корабите да плават по морето, които се грижеха животът по кръстопътищата да е спокоен, които успяваха да придадат смисъл на безжизнените предмети — тях пък наричаха лари. Имаше и други сили: които помагаха на дърветата да стоят изправени, които ги караха да мислят, да пускат клони и корени, да се обличат в листа и да черпят енергия от въздуха. Имаше сили, които се грижеха водата да бъде сладка, а реките да се движат от високото към ниското, та чак до морето. Имаше още една сила, която донасяше на хората късмет и благополучие, но на повечето даряваше малко, а на неколцина дори нищо. Тази сила се наричаше Фортуна. Имаше и една много голяма сила, наречена Юпитер Оптимус Максимус, която събираше в себе си всички останали сили, представляваше обща тъкан, която ги свързваше по начин, който за тях беше логичен, но за хората — неразбираем.

За Сула беше ясно, че Рим губи контакт с боговете, с всички тези изброени сили. Защо иначе ще изгори Големият храм? Защо иначе скъпоценните архиви ще изчезнат? Защо ще изгорят пророческите книги? Хората забравяха тайните, точните формули и ритуалите, които спомагаха божествените сили да въздействат по-добре на делата им. Това, че жреците и авгурите се избираха от народа, наруши равновесието сред жреческите колегии, направи невъзможни онези деликатни процедури, които зависеха от това хора от едни и същи фамилии да изпълняват едни и същи религиозни функции за вечни времена.

Затова преди да насочи енергията си към реформирането на зле функциониращите римски закони и институции, Сула най-напред трябваше да прочисти римския етер, сиреч трансцендентното пространство, което контактуваше с материалната му същност, да върне силата на боговете и да им позволи да въздействат отново благотворно върху съдбините на града. Как можеха римляните да се надяват на благополучие, когато хората губеха всякакво чувство за свян и въздържание и имаха наглостта да изрекат на глас тайното име на града си? Как Рим щеше да просперира, когато хора си позволяваха да обират храмовете и да избиват жреците? Разбира се, Сула не желаеше да си спомни за времето, когато сам възнамеряваше да конфискува съкровищата на римските светилища, спомняше си само, че не го стори, пък дори да се изправяше срещу истински враг, а не против собствения си народ. Пък и сега не можеше добре да си спомни как се бе отнасял в онези години към боговете — тогава, когато болестта и виното не го бяха съсипали окончателно.

В пожара на Юпитеровия храм се съдържаше недвусмислено знамение, в това поне Сула беше сигурен. И на него се падаше задачата да спре хаоса, да отклони обществените тенденции, които водеха града към пълно безредие. Ако не успееше, затворените врати щяха да се отворят, а онези, които трябваше да зеят отворени, щяха с трясък да се затръшнат.

Сула свика римските жреци и авгури в най-стария римски храм, този на Юпитер Феретрий на Капитолия. Толкова беше старо светилището — него още Ромул го беше освещавал, — че беше изградено от вулканична туфа и не само украси, но дори и мазилка нямаше. В цялото пространство изпъкваха единствено двете четвъртити колони на входа. Липсваха каквито и да е изображения. На обикновен каменен пиедестал, стар колкото храма, лежеше права метална пръчка от електрон, до нея — лъскаво, черно парче кремък. Единствената светлина идваше откъм вратата, вътре миришеше на мухъл, влага и миши изпражнения. Цялото помещение беше широко десет на седем стъпки, затова добре беше, че нито колегията на авгурите, нито тази на понтифексите бяха в пълен състав.

Самият Сула беше авгур. Колеги му бяха Марк Антоний, по-младият Гней Долабела и Катилина. От понтифексите най-отдавнашен член на колегията беше Гай Аврелий Кота, след него идваше Метел Пий, водачът на Сената Луций Флак, понастоящем и началник на конницата, който беше и фламин Мартиалис, сиреч Марсов фламин. Катул, Мамерк, Луций Клавдий Рекс Сакрорум — от единствения клон на Клавдиевата фамилия, където носеха малкото име Луций — и най-накрая Марк Юний Брут Младши, син на обезглавения Брут Старши, който имаше сериозни основания да се тревожи няма ли на свой ред да бъде проскрибиран.

— Нямаме си върховен понтифекс — взе думата Сула, — а пък и редиците ни доста са оредели. Бих могъл да намеря и по-удобно място за събрания, но подозирам, че малко неудобство може да зарадва боговете! От известно време свикнахме да мислим по-напред за нас, чак след това за тях, затова и боговете се разсърдиха. Осветен в годината на обявяването на републиката, храмът на Юпитер Оптимус Максимус не ще да е изгорял по случайност. Сигурен съм, че Юпитер Велики се е чувствал излъган от страна на Римския сенат и народ. Ние не сме чак толкова наивни и суеверни, колкото варварите, че да вярваме в божия гняв — ако човек бъде ударен от гръм или пък някоя градска колона падне от само себе си, това е само доказателство, че жертвата не е имала късмет. Но има и знаци, които наистина изразяват недоволството на боговете и изгарянето на Големия храм е такова едно предзнаменование. Ако разполагахме със сибилинските книги, можехме да прочетем повече по въпроса, но сибилинските книги също изгоряха, заедно с консулските календари, оригиналните дванайсет таблици и още много ценни документи.