Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Разбира се — продължи диктаторът, — когато казвам „избори“, нямам предвид, че ще се представят различни кандидати. Ще кажа и на вас, и на Народното събрание кой да бъде избран. Свободата на гражданския избор не е възможна при настоящите обстоятелства. На мен ми трябват хора, които да ми помагат при изпълнението на задълженията, следователно ще бъдат избрани хора, каквито искам, а не такива, които избирателите биха желали да ми натрапят. Писар, списъка!

Сенатският писар, чието единствено задължение, бе да наглежда сградата между заседанията, му подаде един-единствен лист. Колегата му, който записваше всяка дума на говорещите върху восъчни таблици, на свой ред вдигна глава, за да слуша по-добре.

— Та така… Консули. Първи консул Марк Тулий Декула. Втори — Гней Корнелий Долабела…

Така и не продължи нататък. Квинт Лукреций Офела скочи на крака.

— Не! Категорично не! Ще връчиш скъпоценния консулски пост на Декула? Не! Кой е Декула? Един нищо и никакъв нещастник, който седя тук на топло, в Рим, докато достойните римляни се сражавахме за теб? Какво е направил Декула, за да заслужи подобна чест? Това е някакъв жалък, злобен, недостоен и несправедлив номер! За Долабела разбирам — всички легати знаем за сделката, която сте сключили! Но кой е тоя Декула? Какво има той повече от останалите, за да заслужи консулството? Казвам не! Не, не и не!

Офела млъкна да си поеме дъх и Сула взе отново думата:

— Изборът ми за първи консул е Марк Тулий Декула. И това е.

— Тогава няма да те оставим теб да избираш. Ще съберем кандидати и ще проведем нормални избори… И аз ще съм от тези, които ще се явят на изборите!

— Няма — възрази му спокойно диктаторът.

— Опитай да ме спреш! — разкрещя се Офела и напусна залата. Пред Курията се беше събрала скромна тълпа — любопитни граждани, които искаха да узнаят какво е говорил Сула на първото заседание, откакто е провъзгласен за диктатор. Чакащите бяха все хора, които нямаше защо да се притесняват, че той иска да им стори нещо. Скромна, но все пак тълпа. Офела започна да си проправя път с блъскане, без да гледа, и се запъти по калдъръма към кладенеца на комициите и рострата.

— Братя римляни! — извика той от трибуната. — Съберете се при мен, нека чуете какво имам да кажа за този противоконституционен цар, който сами си избрахме! Твърди, че щял да проведе избори за консули. Но нямало да има кандидати, само хората, които той посочи: двама неспособни и незаслужили идиоти, единият от които, Марк Тулий Декула, дори не е от благородна фамилия! Същинско парвеню, пръв от рода си, добрал се до задните редове на Сената, при това човек, служил като претор при позорния режим на Цина и Карбон! Той ли трябва да бъде консул, докато хора като мен остават с празни ръце?

Сула се вдигна от стола си и бавно се запъти към изхода на залата. Спря до вратата и замижа от силната слънчева светлина. От изражението му не личеше речта на Офела да го интересува. Без да привличат голямо внимание, петнайсетина най-обикновени граждани започнаха да се събират в подножието на стълбите.

Един по един сенаторите на свой ред се показаха от вътрешността на Курията. Бяха стъписани от спокойствието на Сула, което им вдъхна известен кураж — изглежда, той не беше чудовището, за което го бяха сметнали.

— Е, братя римляни — продължи Офела по-спокойно, както би подхождало на един римски сенатор, — аз съм човек, който няма току-така да се примири с подобна обида! Аз имам далеч по-големи основания да стана консул, отколкото някакъв си Декула! И моето мнение е, че римските избиратели, ако им бъде позволено да избират, ще предпочетат мен пред двамата кандидати на Сула! А и няма да съм единственият! Всеки, който реши да се кандидатира, има повече шансове от тия двамата!

Погледът на Сула се кръстоса с този на човека, който изглеждаше водач на групата редови граждани, които чакаха в подножието на стъпалата. Сула кимна, въздъхна и се облегна на близката колона.

Редовите граждани се промъкнаха неусетно през тълпата, качиха се на рострата и уловиха Офела за ръцете. Само отдалеч изглеждаха мили и любезни. Офела се бореше отчаяно да се отскубне, но напразно. Те го притискаха към земята, докато не коленичи в краката им. Тогава някой от тях го сграбчи за косата и започна да дърпа. В следващия миг проблесна меч, главата се отдели от тялото и мъжът, който я държеше, неволно се олюля. Вдигна я високо над останалите и я показа на всички присъстващи. Само след миг целият Форум се бе опразнил, с изключение на смаяните сенатори, които не смееха да мръднат от мястото си пред Курията.