Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Голяма смелост беше нужна за толкова суетен човек като него да покаже пред целия народ пораженията на годините. Само Сула знаеше какъв удар бе за него болестта, превърнала го в старец, само той си знаеше колко много копнее да възвърне някогашния си царствен облик, пред който бе отстъпил дори Митридат Понтийски. Именно затова Сула бе убеден, че колкото по-рано придобие смелост да се покаже пред съгражданите си, толкова по-лесно би забравил собствения си ужас от миговете, прекарани пред огледалото. И в крайна сметка така и стана. Най-вече защото разходките му не бяха безцелни. Сула искаше да види с очите си в какво се е превърнал Рим, да разбере от какво градът има най-голяма нужда, какво трябва да направи. И колкото повече се разхождаше, толкова повече се гневеше… и вълнуваше, защото само от него зависеше градът да възвърне някогашната си красота и прелест.

Освен това Сула чакаше завръщането на неколцина души, които му бяха донякъде близки, макар да не ги обичаше особено, а и да нямаше голяма нужда от тях — жена си, двамата си близнаци, голямата си дъщеря, внуците си… Както и Птолемей Александър, египетския престолонаследник. Всички те бяха чакали търпеливо под грижите на слугата Хризогон най-напред в Гърция, сетне в Брундизий. В края на декември се очакваше да пристигнат в Рим. Известно време Далматика щеше да живее в дома на Ахенобарб, но Сула вече бе заповядал да бъде възстановена собствената му къща; цензорът Луций Филип — почернял от слънцето и в цветущо здраве — още със завръщането си от Сардиния беше свикал Сената и започна да крещи на колегите си да гласуват средства от несъществуващия държавен бюджет за компенсация на конфискациите, противозаконно наложени върху имуществото на Сула.

На двайсет и третия ден от ноември диктаторската длъжност на Сула бе официално ратифицирана. Същия ден Рим осъмна без голямата статуя на Гай Марий на Форума, без по-малките, които красяха Форум Боарий, Форум Холиторий и много други площади и кръстовища из града. Бяха изчезнали и бойните трофеи на Марий, съхранявани в храма на Честта и Доблестта на Капитолия — засегнат от пожара, но все така подходящ дом за безжизнените колекции от чужди оръжия, знамена, както и за личните доспехи и оръжия на Гай Марий, с които се е сражавал в Африка, при Аква Секстия, при Верцела, при Алба Фуценция. После изчезнаха и други статуи — на Цина, на Карбон, на Брут Старпи, на Норбан, на Сципион Азиаген — но понеже те всички заедно бяха нищожни в сравнение с изображенията на великия Марий, малцина изобщо забелязаха, че ги няма. Отсъствието на големия пълководец нямаше как да не се усети — твърде много голи стълбове и постаменти останаха да стърчат по площадите на Рим.

Някъде по същото време се разнесоха слухове за други отсъствия, доста по-тревожни от това на паметниците — започнаха да изчезват хора! Хора, които навремето шумно бяха поддържали Марий, Цина или Карбон, или и тримата заедно. Най-често хора от конническото съсловие, повечето преуспели търговци, които не бяха престанали да богатеят и във времето на всеобща мизерия; конници, които се бяха сдобили с прекрасни държавни поръчки, бяха давали заеми на съмишленици и изобщо бяха съумели да превърнат в пари своята преданост към каузата на Марий, Цина или Карбон, или към тримата… Доколкото се знаеше, никой сенатор не беше изчезнал, но така или иначе броят на изчезналите граждани твърде бързо нарасна.

Дали заради твърде голямата си ангажираност в обществените дела, дали заради друго, римските граждани започнаха дори с очите си да виждат как техни съседи и събратя изчезват. Ето че десетина-петнайсет непознати частни лица със здраво телосложение чукат на нечия порта, влизат в дома и само след минута излизат наобиколили стопанина, който тръгва с тях в неизвестна посока…

Рим неспокойно се раздвижи, започна да гледа на разходките на своя нов господар не просто като на безобидно старческо развлечение, а като на доста зловещо поведение, криещо куп тайни. Това, на което допреди ден-два се гледаше като на невинни ексцентрични прояви, днес се обгръщаше с мистериозен смисъл, за да прерасне някой ден в открита заплаха за целия град. Сула не разговаряше с никого! Но говореше със самия себе си! Заставаше насред улицата и само той знаеше какво наблюдава! Един-два пъти дори се беше разкрещял! Какво вършеше той в действителност? И защо го вършеше?

С нарастването на напрежението странното поведение на тези младежи, които обикаляха домовете на богатите римски граждани, стана още по-очебийно. Минувачи ги забелязваха да си водят бележки, да следват като сенки някой забогатял лихвар от партията на Карбон или пък известен спекулант-марианец. Хората започнаха да изчезват твърде бързо, докато един ден младежите не потропаха на вратата на един скромен сенатор, който винаги бе гласувал в полза на Марий, Цина или Карбон. Сенаторът обаче не бе отведен никъде. Когато се показа на улицата, се разнесе дрънчене на оръжия, някой замахна с меч пред очите на минувачите и отсече сенаторската му глава. Тя се изтърколи по паважа, кръвта се разнесе заедно с водата в канавката; после обаче всичко изчезна.