Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Нито любов, нито състрадание — отвърна му грубо Бастия. — Всичко се дължи на твоите глупави, безполезни заговори срещу Рим. Именно те те лишиха от краката ти, от мъжествеността ти, от децата, които можех да имам от теб, от удоволствието да бъда част от твоя живот. В продължение на почти седем години живях в този дом сама, докато ти кроеше своите велики планове в Езерния. Благоволяваше да ме навестяваш от време на време, за да ми нареждаш като на слугиня… Не, Гай Папий Мутил, всичко помежду ни е свършено! Напусни дома ми!

Неспособен да приеме толкова много нещастия наведнъж, Мутил дори не протестира, когато слугата му го вдигна от кушетката и го пренесе през входната врата до носилката, която чакаше на улицата. Бастия го беше последвала със своето изражение на горгона — красива и зла едновременно, с поглед, способен да вкамени всеки, който я зърне. Толкова бързо затръшна вратата подир Мутил, че едва не събори германеца.

Гай Папий Мутил носеше на кръста си боен кинжал, който да му напомня за времената, когато се сражаваше начело на самнитската армия. Извади го, притисна глава към вратата и си преряза гърлото. Кръвта плисна, изцапа вратата и се събра на огромна локва в краката на крещящия германец. Цялата улица се изпълни с любопитни съседи. Последното, което Мутил видя, беше отново образът на горгоната — негова съпруга, която бе отворила вратата, колкото да се облее с кръвта му.

— Проклета да си, жено! — опита се той да изрече.

Но Бастия не го чу. Не изглеждаше ужасена, изплашена или изненадана. Остави вратата отворена и заповяда на разплакания роб да внесе господаря в преддверието. Щом слугата положи тялото на пода, Бастия му нареди:

— Отрежи му главата! Ще я пратя като подарък на Сула.

Тя удържа на думата си и наистина прати главата на покойния си съпруг на Сула. Но разказът на умопомрачения гръцки слуга, когото бе пратила да занесе главата на Мутил, не го зарадва. Сула предаде отсечената глава на един от военните трибуни от щаба си и с безчувствен тон нареди:

— Да се убие жената, която ми прати това. Не искам тя да живее.

И така, сметките бяха почти разчистени. С изключение на луканеца Марк Лампоний всички, които се бяха опълчили на завръщането на Сула в Италия, бяха мъртви. Да беше пожелал, Сула спокойно можеше да се обяви за цар на Рим.

Но той изнамери друго решение, по вкуса на човек с неговите разбирания, който във всичко и навсякъде защитава старите републикански нрави и традиции. С това решение и лишен от царски амбиции, той подкара магарето си към Големия цирк.

Беше стар и болен. В продължение на петдесет и осем години беше преодолявал трудности. Злощастните случайности и събития, които го бяха преследвали, неизменно го бяха лишавали от заслужената радост и чувството за справедливост, които беше търсил, бяха го отдалечавали отново от мястото в римското общество, което му се полагаше по рождение. Никой не му беше предлагал да избира, никой не му беше посочил пътя как да се издигне законно и почтено. При всеки нов обрат в живота си Сула се беше сблъсквал с ново препятствие, което го караше отново и отново да заобикаля закона и моралните предписания. Дори и в този миг яздеше в обратната на желаната посока, беше се превърнал в развалина, душата му се разкъсваше между триумфа и усещането за непоправима загуба. Той беше господар на Рим. Пръв сред римляните. Бе получил най-после това, което му се полагаше. Но разочарованията на възрастта, грозотата и приближаващата смърт го изпълваха с горчива тъга, разваляха удоволствието му, подсилваха болката. Колко късно дойде тази горчива и двусмислена победа.

Сула не мислеше за този Рим, който държеше сега в ръцете си, с любов и възхищение; цената на победата се бе оказала твърде висока. Нито чакаше с нетърпение мига, в който да се залови за работа. Това, което най-горещо желаеше, беше мир, почивка, хиляди сексуални фантазии, нестихващи пиянски пиршества, пълна свобода и безотговорност. Защо да не получи всичко, което желае? Заради Рим, заради дълга, заради непоносимата мисъл, че ще остави работата си наполовина свършена. Единствената причина, поради която сега вървеше в обратната посока из празния цирк, бе съзнанието му колко много му предстои да постигне. Нямаше право да се отказва. Никой друг на негово място не би се справил.

Сула реши да събере Сената и Народното събрание на едно място — в долния край на Форум Романум, за да се обърне към всички свои съграждани от рострата. Което не означаваше, че смяташе да говори истината — не беше ли Скавър, който навремето го бе нарекъл политически нехаен човек? Не си спомняше. Но Сула беше твърде обигран политик, за да може напълно да му се вярва, затова предпочете да забрави факта, че именно той беше набучил първата човешка глава на Форума — тази на Сулпиций, — за да сплаши Цина.