Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Това е без значение — рече Сула. — Достатъчно заграбихме от Пренесте. Съмнявам се, че Норба би могла да ни предложи каквото и да било.

В края на петия ден от ноември, когато слънчевите лъчи блеснаха по златните статуи на храмовете и от толкова много светлина градът изглеждаше по-приветлив, Сула влезе тържествено в Рим. Мина през Капенската порта начело на тържествено шествие. Същият коняр, който го беше пазил по време на сражението, отново водеше белия жребец. Сула си беше сложил сребърната релефна броня, на която беше изобразен мигът, в който благодарните легионери му връчват венеца от трева след сражението при Нола. До него, облечен в сенаторска тога, яздеше Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус, следваха ги висшите легати, включително Метел Пий и Варон Лукул, които бяха повикани от Италийска Галия четири дни по-рано и бяха пропътували стотици километри, само и само да не изпуснат церемонията. От всички онези, които бяха допринесли за голямата победа, само Помпей и Варон Сабинянина отсъстваха.

Сула беше придружен и от седемстотинте конници, които му бяха позволили да спечели войната с умелото си блъфиране пред Колинската порта. Останалата армия се беше върнала обратно в прохода край Албанската планина, за да събори укрепленията и да пусне отново движението по Латинския път. По-нататък трябваше да бъде съборена и непристъпната крепостна стена на Офела, да се подреди огромният строителен материал, който би могъл да се използва за мирни цели. Голям дял от блоковете туфа бяха насечени на малки късове и Сула вече знаеше за какво да ги използва: те щяха да изградят корпуса на новия храм на Фортуна Примигения в Пренесте. Не биваше да остават каквито и да е спомени от извършените кръвопролития.

Мнозина римляни бяха напуснали домовете си, за да видят с очите си влизането на новия господар на Рим. Колкото и рисковано да беше това, никой истински римлянин не можеше да устои на изкушение от рода на подобна тържествена процесия. Всеки зяпач по улиците присъстваше на поредния велик миг от историята на града си. Мнозина, които наблюдаваха яздещия старец, виждаха в негово лице символа на окончателния упадък на републиката. Мълвата упорито твърдеше, че Сула ще се обяви за римски цар. Та как иначе би могъл да задържи властта? По-точно как — след цялото това насилие, за което беше станал причина, — можеше да мисли да остави властта в ръцете на други? Публиката виждаше високо вдигнатите копия на конниците, които неслучайно следваха своя пълководец по петите. На копията на хората от първите редици стояха набучени главите на Карбон и Марий Младши, на Каринат и Цензорин, на стария Брут и Марий Гратидиан, на Брут Дамазип и Понтий Телезин, на Гута Капуанеца и Соран… И дори на самнитския водач Гай Папий Мутил.

Мутил беше научил новината за битката при Колинската порта още на другия ден. Толкова силно се беше развикал, че чак Бастия бе дошла да види какво му става.

— Изгубено, всичко е изгубено! — плачеше той пред нея, забравяйки за обидите и униженията, които му беше нанесла. Тя беше единственият човек, с когото бе обвързан на този свят. — Армията ми е погубена! Сула победи! Сула ще стане цар на Рим, а Самний ще изчезне завинаги!

Бастия изгледа за известно време безпомощния си съпруг на кушетката. Не направи нито жест на утеха, не изрече нито дума, за да го успокои; просто стоеше неподвижна с широко отворени очи. Изведнъж в погледа на тези очи блесна внезапно решение. Изпълненото й с живот лице замръзна, все едно беше изваяно от камък. Бастия плесна с ръце.

— Да, господарке? — обади се слугата от вратата, натъжен при вида на плачещия господар.

— Намери германеца и приготви носилката — заповяда тя.

— Господарке? — изненада се гъркът.

— Не стой като статуя. Наредих ти нещо, веднага го изпълнявай!

Той тежко преглътна и хукна да дава разпореждания. Мутил избърса сълзите си и вдигна очи към жена си.

— Какво става?

— Става това, че ти ще се махнеш оттук — процеди през зъби Бастия. — Не искам и аз да участвам в твоя разгром! Искам да запазя къщата си, парите си, живота си! Затова ти ще си отидеш, Гай Папий! Ще си вървиш обратно в Езерния или в Бовиан, имаш си къщи, колкото искаш! Но няма да останеш повече тук! Нямам намерение да страдам и аз покрай теб!

— Не мога да повярвам! — възкликна Мутил.

— Е, налага се да повярваш! Вън!

— Но аз съм парализиран, Бастия! Аз съм твой съпруг и съм парализиран! Ако няма повече любов в сърцето ти, не е ли останало поне малко състрадание?