Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Крас чакаше началника си в далечния край на града, където беше строил пленените врагове.

— Около шест хиляди души — каза той на Сула. — На Вация му се паднаха самнитите, на мен — луканите, капуанците и останките от армията на Карбон. Тиберий Гута загина на бойното поле, Марк Лампоний, мисля, успя да избяга, но Брут Дамазип, Цензорин и Каринат са сред пленените.

— Добре си се справил! — похвали го Сула и оголи венците си в широка усмивка. — На Долабела никак не му хареса, че те направих началник. Трябваше да му обещая, че догодина ще бъде консул. И все пак, радвам се, че познах на кого да заложа, Марк Лициний!

Вация се извърна към пълководеца.

— Какво? Долабела е поискал подобно нещо!

— Няма значение, Квинт Сервилий, и ти ще станеш консул, обещавам — усмихна се Сула. — Долабела няма да се справи. Веднъж да му връчим управлението на някоя провинция, така ще се увлече в кражбите, че накрая ще замине в изгнание за Масилия заедно с други глупаци като него. — Той махна с ръка на хората от обоза. — Къде искаш да похапнеш, Марк Лициний?

— Тук… Ако намеря къде другаде да отведа пленниците — отвърна му невъзмутимо Крас, все едно не беше спечелил току-що първата си велика победа.

— Доведох със себе си конницата на Балб да отведе незабавно пленниците във Вила Публика. Докато тръгнат, ще съмне.

Когато Октавий Балб поведе изтощените пленници към Рим, Сула пожела да му доведат Цензорин, Каринат и Брут Дамазип. Дори и след това окончателно поражение никой от пленниците не изглеждаше уплашен или сломен.

— Аха! Казвате си, че някой ден пак ще се опълчите срещу мен — усмихна се отново Сула, но без радост в очите. — Е, мои римски приятели, не сте познали. Понтий Телезин е мъртъв, а аз заповядах всички оцелели самнити да бъдат избити. При положение, че вие тримата се съюзихте със самнити и лукани, за мен вие не сте римски граждани. Няма да повдигам обвинение в държавна измяна, ще заповядам екзекуцията ви незабавно.

И така, тримата му най-заклети и упорити врагове бяха обезглавени под стените на Антемна без съд и без присъда. Телата им бяха хвърлени в общата яма заедно с хилядите избити войници, но Сула нареди отрязаните глави да бъдат прибрани в торби.

— Луций Сергии, приятелю — обърна се той към Катилина, който беше придружил двамата с Вация, — вземи това, намери Тиберий Гута, отрежи му главата, намери и Понтий Телезин при Колинската порта, отрежи и неговата и занеси целия този вързоп на Офела при Пренесте. Нека зареди с тях най-мощния си катапулт и да ги прехвърли през градските стени.

Мургавото, но красиво лице на Катилина светна. В погледа му проблеснаха искрици.

— С удоволствие, Луций Корнелий. Мога ли да те помоля за една услуга?

— Можеш, но не обещавам, че ще я изпълня.

— Нека отида в Рим и намеря Марк Марий Гратидиан! Искам неговата глава. Ако младият Марий разбере, че и братовчед му е мъртъв, той ще знае, че цял Рим е в твои ръце и по-нататъшна съпротива е безсмислена.

— О, Катилина, ти си една от най-безценните ми придобивки! Колко те обичам! Гратидиан не беше ли твой шурей?

— Беше — наблегна на миналото време Катилина. — Жена ми умря скоро след като дойдох в твоя лагер.

Това, което премълча, бяха подозренията на Гратидиан, че зет му е убил жена си заради нова любов.

— Е, така или иначе Гратидиан ще умре — вдигна рамене Сула и обърна гръб на Катилина. — Нека главата му стане част от колекцията, която Офела ще подари на младия Марий.

След като свършиха с належащите въпроси, Сула, Вация и легатите, които ги бяха придружили, седнаха с Крас, Торкват и войниците от дясната половина, за да отпразнуват победата. В това време Антемна догаряше, а Луций Сергии Катилина бързаше да свърши своите зловещи дела.

След обилната закуска Сула се върна при войската си под стените на Рим, но така и не пожела да влезе в града. Вместо това прати глашатай да свика заседание на Сената в храма на Белона, на Марсово поле. По пътя за храма той се спря да провери дали шестте хиляди пленници са под стража във Вила Публика (която също се намираше на Марсово поле) и даде нови разпореждания. След това продължи по пътя си, спря на пустото и не особено приветливо празно пространство пред храма, което символизираше „вражата територия“, и слезе от мулето.

Никой сенатор не посмя да пренебрегне поканата на Сула, затова вътре в храма го чакаха стотина души. Всички стояха прави, изглеждаше им неуместно да чакат появата му седнали на сгъваемите си столове. Неколцина сенатори изглеждаха по-скоро спокойни — Катул, Хортензий, Лепид, други бяха направо ужасени — неколцина от рода на Валерий Флаците, от Флавий Фимбриите, от Папирий Карбоните; повечето обаче бяха безразлични.