Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

От силите на противника по-сериозните бяха насочени именно срещу лявата половина на войската му. Бяха четиридесет хиляди души, но затова пък бяха все самнити под личното командване на Понтий Телезин. Щом реши, че е време, Сула срита коняря, който държеше юздите на коня му, и му даде знак да тръгне напред. Сула си оставаше много лош ездач и бе предпочел момчето да води жребеца за поводите. Да, лявото крило се огъваше и той трябваше да окуражава войниците. Вация, който се сражаваше, не можеше да забележи коварната клопка, която римляните му бяха приготвили — отворената Колинска порта поглъщаше не един и двама дезертьори, които предпочитаха да се скрият на сигурно в града, вместо да се бият с жестоките самнити.

Преди да се присъедини към люшкащата се тълпа, Сула чу как конярят плясва с все сила животното по задницата и едва в последния миг се сети да се улови с две ръце за гривата, преди конят да се е стрелнал в галоп. В движение хвърли поглед назад и разбра какво се е случило: двама самнити едновременно го бяха замерили с копията си и несъмнено биха го уцелили, ако конярят не ги бе усетил навреме, за да подгони жребеца напред. След като опасността отмина, момчето хукна подир коня, улови се за опашката му и преди пълководецът да се е изхлузил от седлото, успя да го спре.

Сула му се усмихна за благодарност и подкара коня към мястото на най-кървавата схватка. В едната си ръка държеше меч, в другата — малък кавалерийски щит. Сблъска се с неколцина войници, които лично познаваше, и им заповяда да изтичат до Колинската порта, за да спуснат обратно решетката. Сула бе познал — след като им отрязаха пътя за бягство, Сципионовите войници волю-неволю трябваше да отбиват вражите атаки, докато легионът от ветерани не започна да пробива редиците на самнитите.

Как се справяше Крас по дясното крило, Сула нямаше представа. Дори горе от могилата не можеше да следи действията му, понеже разстоянието беше твърде голямо. Сега обаче цялото му внимание бе погълнато от проблемите на лявото крило. Оставаше му да разчита на таланта на Крас и на опита на четирите му легиона.

Нощта се спусна над полето, но битката продължи на светлината на хилядите факли, които жителите на Рим запалиха по стените на града. Лека-полека легионите на Сула придобиха повече самочувствие и започнаха да настъпват по целия фронт. Самият той продължаваше да стои насред най-жестоките кръвопролития, вдъхваше кураж на изплашените и сам размахваше меча си, подпомаган от предания коняр, който не позволи нито веднъж конят да му избяга.

Два часа по-късно самнитите отстъпиха към лагера на Страбон, но до такава степен бяха изтощени от боя, че не намериха сили да спрат врага на вратата. Римските легиони нахлуха в заграденото пространство, където с прегракнали гласове Сула, Вация и Долабела крещяха на войниците си да довършат врага без жал. Самнитите станаха жертва на безмилостно клане, самият Понтий Телезин падна съсечен и войските му изгубиха и последната си опора.

— Не искам пленници — повтаряше Сула. — Избийте ги със стрели, ако решат да се предават групово.

В момент като този по-трудно било да убедиш войниците си да проявят състрадание към победените. Самнитите бяха избити до крак…

Едва след като сражението в лагера приключи, Сула яхна обратно доброто си муле и се заинтересува какво е станало с Крас. От дясната половина на армията му не бе останала и следа; не беше останала следа и от врага. Крас и противникът сякаш заедно се бяха наговорили да изчезнат.

Едва към полунощ притича вестоносец. Сула обикаляше напред-назад из лагера на Помпей Страбон, за да се увери, че всички са мъртви, но все пак спря да изслуша войника.

— Марк Крас ли те праща? — попита той.

— Да — отговори войникът без нотка на смущение.

И къде е Марк Крас?

— При Антемна.

— При Антемна?

— Да. Врагът отстъпи още преди падането на нощта и Марк Крас заповяда да го преследваме. Под стените на Антемна се разрази ново сражение, което ние спечелихме! Марк Крас ме прати да те помоля за храна и вино за легионите.

Сула се ухили и заповяда веднага да се осигурят нужните за четирите легиона провизии. Яхнал гордо мулето си, той сам поведе обоза и добитъка към Антемна, която се намираше на няколко километра по Пътя на солта. Двамата с Вация се натъкнаха на руините на градчето, което неволно се бе превърнало в бойно поле. Множество домове горяха из основи, войниците на Крас мъкнеха кофи с вода, за да потушат пламъците, улиците бяха покрити с трупове, безжалостно газени от жителите на Антемна, бързащи да се измъкнат навреме от опожарения си град.