Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Но материалът, който Офела бе използвал за строежа — вулканичната туфа, — беше необичайно еластичен. Трябваше да минат години, преди контактът с въздуха да го изсуши и да го направи ронлив и чуплив като останалите скали. Колкото и да блъскаха войниците на Марий с огромния си таран, стената не се пропука. Каменните блокове се клатеха, дори тресяха, но не се счупиха и не се отделиха един от друг. Най-накрая запалените стрели, с които войниците на Офела обсипваха обсадната кула, успяха да подпалят дървения материал и скритите под заслона й смелчаци хукнаха със запалени коси на откритото. До вечерта горящата кула се превърна в овъглена руина, срутила се заедно с моста в рова. Онези, които се бяха опитали да пробият обсадата, или бяха загинали, или се бяха прибра, ли зад стените на Пренесте.

На няколко пъти през октомври Марий се опита да използва останките на своята обсадна кула, които бяха запълнили рова почти до ръба, да се добере до стената. Дори успя да построи втори дървен заслон, под който войниците му да се намират в безопасност от стрелите на врага, и започна да подкопава крепостната стена. След като не успя, се захвана да пробива дупки в самата стена, накрая се примири с опита си да я изкатери със стълби. Но нищо не помогна. Зимата наближаваше и обещаваше същите студове като предната година. В Пренесте храната беше на привършване и жителите му проклинаха деня, в който така лекомислено бяха отворили портите за сина на Гай Марий.

Самнитската армия изобщо нямаше намерение да се прибира в Езерния. Деветдесет хиляди души на едно място, враговете на Сула се събраха на лагер сред планините край езерото Фуцин, където прекараха близо два месеца в пресушаване на блатата и търсене на фураж за конете. Понтий Телезин и Брут Дамазип бяха отишли до Теан да разговарят с Мутил и тримата подготвиха нов план: самнитите щяха да превземат Рим, без Сула да разбере. Защото, разсъждаваше Мутил, Марий трябваше да бъде оставен сам на съдбата си. Единственият начин да не бъде загубена войната, бе да се превземе самият Рим. Така Сула и Офела щяха да бъдат принудени да започнат на свой ред обсада, която щеше да се проточи и да изпълни врага със съмнение дали Рим няма да заеме страната на самнитите.

Имаше един път през планините, който тръгваше от прохода Мелфа и излизаше на Вия Валерия. Пътеката пресичаше пустите планински била на север от Атина — града, от който започваше проходът Мелфа, — минаваше през град Сора, на бреговете на река Лирис, после през Треба, Сублаквей, за да излезе най-накрая на Валериевия път, източно от град Вария, точно до селски колиби, наречени Мандела. Пътеката беше непавирана и неподдържана, но беше съществувала от векове и лято след лято мнозина планински овчари бяха водили стадата си по нея. Пак по нея вървяха и животните за заколение, водени от стопаните си до латанарийското поле и камеранската долина, където бяха големите римски кланици.

Ако Сула бе имал повече време за размисъл, навярно би си спомнил, че и сам бе правил прехода от Фрегела за езерото Фуцин — тогава, когато помагаше на Гай Марий във войната с марсите на Квинт Попедий Силон. Той дори бе следвал същата тази пътека в отсечката й между Сора и Треба, тъй че трябваше да знае за нея. Но понеже беше позабравил собствените си подвизи, той позволи на Мутил да приведе дръзката си стратегия в действие. Убеден, че ако искат да нападнат Рим, самнитите ще трябва да минат по Апиевия път, Сула продължи да лагерува в подножието на Албанската планина, сигурен, че няма да бъде изненадан.

И докато Сула стоеше в прохода, самнитите и техните съюзници поеха по овчата пътека, спокойни, задето прекосяват земите на народи, изпитващи по-скоро ненавист, отколкото любов към Рим. Далеч от погледа на Сулановите разузнавачи, враговете му неусетно подминаха Сора, Треба, Сублаквей и най-накрая се озоваха при Мандела, на Валериевия път. Оттам до Рим имаше един ден път — петдесетина километра добре поддържан път надолу по долините на Тибър и Анио, който водеше до Есквилинското поле в подножието на Агера — двойната крепостна стена, защитаваща Рим от изток.

Но понеже Агера бе възможно най-недостъпната част от укрепленията на града, веднъж излезли в равнината край града, Понтий Телезин и Брут Дамазип поеха по отбивка, която ги изведе на Вия Номентана пред Колинската порта. Пред портата ги чакаше старият военен лагер, издигнат навремето от Помпей Страбон при обсадата на Рим От Марий и Цина. Привечер на последния ден на октомври Понтий Телезин, Брут Дамазип, Марк Лампоний, Тиберий Гута, Цензорин и Каринат се настаниха в чуждия лагер и очакваха утрото, за да нападнат.