Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Не си ли изненадан?

— Нищо не може повече да ме изненада, драги Долабела — изпрати легата си Сула. — Пък и в този момент малко ме е грижа кой ще бъде консул догодина. Важното е кой ще командва утре войската. Сега се убеждавам, че правилно съм предпочел Марк Крас. Лека нощ!

Седемстотинте конници под командването на Октавий Балб се озоваха край Страбоновия лагер няколко часа след изгрев-слънце. Беше първият ден на ноември. Балб не би могъл сам нищо да постигне, пък дори да му беше заповядал сам Юпитер. Конете му бяха до такава степен изтощени от бесния галоп, че едва се държаха на краката си. Ездачите бяха слезли на земята и се опитваха с благи думи да им вдъхнат кураж и воля. Именно по тази причина Балб предпочете да спре войската си сравнително далеч от палисадите на лагера, все едно тепърва се готви за мощна атака! Подреди конницата си, сякаш представляваше ударният авангард на армията и по негова заповед хората му започнаха да си разменят заповеди и съобщения с несъществуващата пехота зад гърба си.

Очевидно врагът не бе започнал още щурма срещу града. Колинската порта стърчеше самотна със затворени врати и спусната решетка. Между бойниците на двете кули и крепостните стени стърчаха главите на множество защитници. Появата на Балбовата конница бе предизвикала внезапно раздвижване сред самнитската войска, легионите се изнизваха през югоизточната порта и се строяваха като за отбрана срещу римската конница. Доколкото можеше да види Балб, врагът не разполагаше с конница, а това беше голямо улеснение.

Всеки от войниците му носеше вързана за левия край на седлото си кожена кофа за вода. Докато най-предната редица даваше вид, че готви стремително нападение и заблуждаваше врага, че пехотата се крие зад хълма, останалите конници тичаха напред-назад до близките извори, за да напълнят кофите и да напоят и разхладят с тях конете. Веднъж да се съвземат животните, Октавий Балб възнамеряваше да се остави събитията сами да се наредят. Толкова беше успешна лъжливата му маневра, че още нищо не се беше случило, когато четири часа по-късно на бойното поле пристигна самият Сула начело на цялата си пехота. Легионерите му се намираха кажи-речи в същото състояние, както и конете на Балбовата дружина — изтощени, задъхани, със смазани крака и треперещи колене. Бяха пробягали повече от трийсет километра, при това по нагорнище.

— Е, днес поне няма да можем да нападнем — отбеляза Вация, след като Сула и легатите му се отделиха, за да огледат терена и да определят общата тактика.

— Защо не? — попита Сула.

Вация го изгледа с недоумение.

— Защото са твърде изморени, за да се бият!

— Може и да са изморени, но ще се бият — заяви Сула.

— Не можеш, Луций Корнелий! Ще загубиш!

— Мога и няма да загубя — отсъди мрачно той. — Виж какво, Квинт Сервилий, трябва да се бием още днес! Войната трябва най-после да свърши, сега му е и мястото, и времето това да стане. Самнитите знаят, че сме изминали огромно разстояние, сигурни са, че днес е техният шанс да ни сразят. Ако не се сражаваме днес, когато ще са най-склонни да ни подценят, тогава кога? Какво ще им попречи още тази нощ да си съберат нещата и да изчезнат? Може би няма да ги видим в продължение на месеци? Може би ще изчакат до пролетта, до лятото, до другата есен? Не, Вация, трябва да се бием още днес. Защото това е денят, в който самнитите ще се изкушат да влязат в открито сражение с нас.

Докато войниците починат, пийнат вода и се нахранят, Сула обиколи редиците им, за да ги убеди кохорта по кохорта защо трябва да атакуват още този ден. Ако сега легионите му предпочетяха почивката, войната можеше да се проточи до безкрай. Мнозина сред ветераните бяха прекарали дълги години под негово командване, затова Сула можеше да се смята за техен любимец. Голямото му постижение се състоеше в това, че дори младите легионери на Сципион вече бяха предани на новия си командир. Сула вече не беше онзи красив и величествен римски герой, комуто легионите бяха връчили венеца от трева под стените на Нола, затова пък беше техният пълководец, човекът, който ги водеше към победа. Пък нима неговите ветерани не бяха посивели и не се бяха сбръчкали след толкова дълги години на поход? Затова беше достатъчна една дума от страна на Сула и преданите му войници да вдигнат ръка в жест на съгласие; да не се тревожи, те знаеха как да наредят самнитите.

Сражението започна малко преди да се смрачи. Лявата половина на Сулановата армия се състоеше предимно от трите Сципионови легиона, затова самият Сула реши да се придържа близо до тях, пък дори и да беше оставил командването на друг. Този път смени кроткото си муле с едър бял жребец, предупреждавайки войниците си за това. Така щяха по-лесно да го виждат, по-добре да знаят, че не ги е изоставил. Сула си избра една малка могила, от която щеше да наблюдава бойното поле. Защитниците на Рим, забеляза той, бяха отворили Колинската порта, но явно нямаха намерение да се включат в сражението.