Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

С доспехи, но гологлав, Сула мина между редиците на чакащите сенатори и се качи на подиума със статуята на Белона, която беше изваяна според сравнително новата мода всички стари римски божества да придобият човешки образ по подобие на гръцките си роднини. Богинята беше облечена за бой и двамата със Сула си бяха лика-прилика, особено със зловещите си, жадни за кръв погледи. И все пак Белона притежаваше известна красота и изящество, които напълно липсваха на Сула. За повечето присъстващи видът му беше шокиращ, но никой не посмя да изрази чувствата си. Оранжевата му перука беше леко изкривена, алената му туника беше мръсна, червените петна по лицето му изпъкваха като петна кръв на фона на бялата му кожа. Мнозина от сенаторите усещаха мъката да напира в гърлата им, макар и по различни съображения: някои го бяха познавали още навремето и го бяха харесвали, други — просто защото се бяха надявали новият господар на Рим да бъде подходяща личност. За жалост Сула приличаше повече на застарял травестит.

Когато новият господар на Рим заговори, старческите му устни безпомощно трепереха, много от словата му останаха неразбираеми за слушателите.

— Виждам, че съм закъснял със завръщането си! — започна Сула. — Вражата територия е пълна с плевели, градът се нуждае от свежа боя, пътищата са разбити, перачките използват Вила Публика, за да простират прането си. Няма що, добре сте се грижили за Рим! Глупаци! Негодници! Магарета!

Речта му продължи със същия обиден, саркастичен, злобен тон… Думите му обаче се изгубиха сред грозния вой от човешки стенания, които се понесоха откъм Вила Публика — викове, крясъци, молби. На няколко десетки метра от храма умираха хора! Сенаторите се размърдаха, започнаха да си шепнат един на друг и да си разменят изплашени погледи.

Също тъй внезапно, както беше почнала, зловещата шумотевица изведнъж замлъкна.

— Какво, овчици мои, да не би да се изплашихте? — изсмя се Сула. — Няма причина да се страхувате! Моите хора просто раздадоха заслуженото на неколцина престъпници.

След което слезе от подиума пред статуята и отново подмина всички присъстващи, все едно бяха прозрачни.

— О, богове, той наистина е в лошо настроение! — сподели Катул пред зет си Хортензий.

— Като го гледам на какво е заприличал, никак не се учудвам — съгласи се той.

— Доведе ни тук само за да чуем това с ушите си — отбеляза Лепид. — Кого „наказваше“ според вас?

— Военнопленниците — предположи Катул.

Както се оказа в крайна сметка, докато Сула говореше пред Сената, войниците му бяха екзекутирали с всичките шест хиляди пленници.

— Отсега нататък ще гледам да се държа крайно почтително и възпитано — зарече се Катул.

— И защо така? — подразни арогантният и предизвикателен Хортензий.

— Защото Лепид е прав. Сула ни докара тук единствено за да слушаме как умират хората, осмелили се да му се противопоставят. Какво говори той, няма ни най-малко значение. Важно е какво върши. Важно е за всеки един от нас, ако държим на живота си. Ще трябва да станем послушни момченца и да не му възразяваме.

Хортензий вдигна рамене.

— Мисля, че вземаш нещата твърде навътре, скъпи ми Квинт Лутаций. След няколко седмици Сула няма да го има. Ще накара Сената и Народното събрание да узаконят беззаконията му и да му върнат отнетия империум, след което ще се върне сред нас, ще седне като почтен консуларен сенатор на първия ред и ще остави града да си гледа делата, все едно нищо не е било.

— Наистина ли мислиш така? — потръпна от страх Катул. — Какво точно ще става, не знам, но съм сигурен, че отсега нататък Сула няма да изпусне никого от нас от погледа си. Дълго време ще трябва да се съобразяваме с неговата прекалено голяма власт.

На другия ден Сула пристигна под стените на Пренесте. Беше трето число от ноември.

Офела го поздрави за успеха и кимна към двамина люде, пазени под стража в съседство.

— Познаваш ли ги? — попита той.

— По лице може би, но не се сещам за имената им.

— Двама военни трибуни, прикрепени към легионите на Сципион. Вчера сутринта дотичаха, за да ми кажат, че сражението е изгубено, а ти си убит.

— И ти какво, Квинт Лукреций? Не им ли повярва?

Офела се засмя от сърце.

— Твърде добре те познавам, Луций Корнелий! Шепа самнити не могат да те убият току-така!

И Офела вдигна с две ръце отрязаната глава на Гай Марий Младши.

— Аха! — огледа я по-отблизо Сула. — Красавец, не мислиш ли? Наследил е чертите на майка си, разбира се. Не знам чий ум е наследил, но със сигурност не е бил на баща му. — Доволен от видяното, той захвърли главата настрана. — Задръж я засега. Да разбирам ли, че Пренесте се е предал?