П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Ако човек върви след тебе само месец, ще събере камъни, достатъчни за цял замък.

— Огърлицата отново ли е в играта? Мога ли с нещо да помогна?

— Да, стой далеч от нея.

— Мога да скоча в колата и да докарам някое от местните ченгета.

— Стой далеч от нея — повтори настойчиво Бил и погледна часовника си. — Дербито ще започне след няколко минути. Отивай в библиотеката и пусни телевизора.

— Добре — не се опъна повече Рори. — Но ако има нужда от мен, викай.

Той изчезна в съседната стая, а Бил се обърна към Джийвс, който отново се беше оттеглил в покрайнините. Във време на домашни кризи Джийвс имаше способността, притежавана от всички добри икономи, да създава впечатление, че не присъства. Той стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята и имаше вид на препариран.

— Джийвс!

— Милорд? — откликна Джийвс, съживявайки се като мъжка Галатея.

— Някакви предложения?

— Никакви с практическа стойност, милорд. Но току-що ми дойде наум една мисъл, която позволява един по-ведър поглед към ситуацията. Наскоро ние коментирахме действията на капитан Бигър като джентълмен, който със сигурност не ще видим вече сред нас. Но не ви ли се струва Ваша светлост, че в случай на победа на Балимор, капитанът, оказвайки се собственик на значителни парични средства, би могъл да реши да последва първоначалния план за откупуване на огърлицата, връщането й тук и съответно откриването й сред тревните площи?

Бил за дъвка устната си.

— Мислиш ли?

— Това ще бъде най-благоразумният начин на действие от негова страна, милорд. Подозренията, както вече споменах, неминуемо ще паднат върху капитана и решението да не върне огърлицата ще го постави в неблагоприятното положение на преследван от властите субект. Убеден съм, че ако Балимор спечели, ние отново ще видим капитан Бигър.

— Ако Балимор спечели.

— Именно, милорд.

— Значи цялото ни бъдеще зависи от тоя дяволски кон.

— В момента нещата стоят точно така, милорд.

Джил нададе отчаян вик.

— Започвам да се моля!

— Да, направи го — насърчи я Бил. — Моли се Балимор да тича така, както никога досега не е тичал. Моли се здраво. Моли се където и да мръднеш. Моли се…

Моника и госпожа Спотсуърт се върнаха.

— Е — потвърди Моника, — наистина я няма. Вече няма съмнение. Току-що телефонирах в полицията.

Бил отново изпълни популярния вече пирует във въздуха.

— Какво!

— Да. Розалинда се противеше, но аз настоях. Казах й, че ще съжаляваш, ако не си направил всичко възможно, за да хванеш крадеца.

— Ти… ти мислиш, че е била открадната?

— Това е единственото възможно обяснение.

Госпожа Спотсуърт въздъхна.

— О, скъпа! Наистина съжалявам, че ви създадох тези неприятности.

— Глупости, Розалинда. Бил не иска нищо друго освен този бандит да бъде хванат и тикнат зад решетките. Нали, Бил?

— Тъй вярно! — откликна послушно Бил.

— И то за дълго.

— Не трябва да бъдем отмъстителни.

— Прав си — съгласи се госпожа Спотсуърт. — Справедливост, но не и отмъстителност.

— Едно нещо е сигурно — продължи Моника, — това е работа на вътрешен човек.

Бил се размърда неспокойно.

— О, така ли мислиш?

— Да, и дори подозирам кой е.

— Кой?

— Човекът, който беше страшно нервен тая сутрин.

— О?

— Чашата и чинийката му за кафе тракаха като кастанети.

— Кога беше това?

— На закуска. Искаш ли да кажа името му?

— Давай.

— Капитан Бигър!

Госпожа Спотсуърт зяпна.

— Какво!

— Ти не беше слязла, Розалинда, в противен случай нямаше как да не забележиш в какво състояние беше капитанът. Като стадо подгонени слонове.

— О, не, не! Капитан Бигър? В това не мога и няма да повярвам. Ако капитан Бигър е виновен, аз ще загубя вярата си в човешката раса. А това ще бъде много по-голяма загуба от тая огърлица.

— Огърлицата я няма и него го няма. Връзва се, нали? Няма смисъл да гадаем — каза помирително Моника. — Скоро ще узнаем.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

— Кутията ти за бижута, разбира се. Полицията ще я вземе и ще я изследва за отпечатъци. Какво, по дяволите, ти става, Бил?

— Нищо, нищо — отвърна й Бил, връщайки се на мястото си след като отново се беше озовал във въздуха. — Ъ, Джийвс.

— Милорд?

— Лейди Кармойл говори за кутията за бижута на госпожа Спотсуърт.

— Да, милорд?

— Тя подхвърли интересното предположение, че злодеят може да е забравил да си сложи ръкавици, в който случай предметът, за който говорех, ще бъде покрит от горе до долу с отпечатъци. Това ще бъде голям късмет за нас, нали?