П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Джил! — викна Моника и спря втрещена. — О, Небеса!

— О, всичко е наред — успокои я Джил. — Има промяна в ситуацията. Пак сме си захарчета.

— Та това е чудесно. Аз пък развеждах Розалинда из околността.

— Из това великолепно имение с неговите прохладни алеи, сгушени под вековни дъбове, с пенливите си потоци, пълни с пъстърва и лен, със спиращите дъха гледки, обрамчени с облаците на цъфналия храсталак? Хареса ли ти къщата, Роузи? — попита Бил.

Госпожа Спотсуърт плесна с ръце и затвори очи от възторг.

— Прекрасна е, прекрасна! — прехласна се тя. — Не мога да разбера как не те боли сърцето да се разделиш с нея, Биликен.

Бил изхълца:

— Ще се разделям ли с нея?

— Съвсем сигурно е — отсече категорично госпожа Спотсуърт. — Това е къщата на моите мечти. Колко искаш за нея — с всичките й джунджурии?

— Ти направо ми взе дъха.

— Е, такава съм си. Никога не съм могла да понасям клечането в храсталака. Ако искам нещо, аз го казвам и пиша чек. Ще ти кажа какво ще направим. Ще ти предплатя депозит от две хиляди лири, а по-късно ще се споразумеем за цената.

— Не би ли могла да ги направиш три?

— Разбира се — тя извади автоматичната си писалка, но спря. — Има само едно нещо, преди да подпиша чека. Това място не е влажно, нали?

— Влажно? — възкликна удивено Моника. — Разбира се, че не.

— Сигурни ли сте?

— Сухо е като оглозган кокал.

— Влагата значи смърт за мене. Имам много лош ишиас.

Рори влезе през френския прозорец с огромен букет от рози в ръка.

— Китка за теб Моук с почитания от Р. Кармойл — издекламира той и пъхна букета в ръцете на Моника, а после се обърна към Бил: — Готви се да вали, старче.

— И какво от това?

— Какво от това? — повтори Рори изумен. — Скъпо момче, нима си забравил какво става в тая къща, когато завали. Вода през покрива, вода по стените, вода, навсякъде вода. Щях да ти предложа, връщайки се към онзи добър стар бойскаутски дух, веднага да тичаш и да сложиш кофите под мансардния прозорец. Страшно влажна къща — заключи той, адресирайки информацията към госпожа Спотсуърт по своя дружески, поверителен начин. — За всичко е виновна реката. Често обичам да казвам, че докато през лятото реката е в дъното на градината, то през зимата градината е на дъното…

— Извинете, милейди — неочаквано се намеси прислужницата Елен, появявайки се на прага. — Мога ли да говоря с госпожа Спотсуърт?

Госпожа Спотсуърт, която гледаше втрещена Рори, прибра писалката си.

— Да?

— Мадам — каза Елен, — вашата огърлица е открадната.

Елен не беше от момичетата, които обичат да увъртат.

С определено задоволство Елен отбеляза, че е център на внимание. Всички очи се втренчиха в нея, а някои от тях, и в частност тези на Бил, с едва доловимо приплясване се прибраха в орбитите си след моментен скок в пространството.

— Да — потвърди тя. — Приготвях вечерния ви тоалет, мадам, и си казах, че сигурно ще искате отново да сложите огърлицата си тази вечер, затова погледнах в кутията с бижута, но нея я нямаше там, мадам. Била е открадната.

Госпожа Спотсуърт си пое въздух. Въпросното бижу не беше с особено голяма стойност — не би могло да струва, както беше казала на капитан Бигър, повече от десет хиляди долара — но както по същия повод беше споделила, за нея то имаше сантиментална стойност. И тъкмо щеше да изрази това с думи, когато Бил я прекъсна.

— Какво искаш да кажеш с това, че е била открадната? — попита той раздразнено. — Сигурно не си видяла добре.

Елен беше почтителна, но твърда.

— Няма я, милорд.

— Може би някъде сте я изпуснали, госпожо Спотсуърт? — предположи Джил. — Закопчалката беше ли хлабава?

— Да, но защо? — попита госпожа Спотсуърт. — Закопчалката беше хлабава. Но аз добре си спомням, че снощи я сложих в кутията си за бижута.

— Но сега я няма там, мадам — продължи да налива масло в огъня Елен.

— Хайде да отидем горе и да я потърсим отново — предложи Моника.

— Да отидем — съгласи се госпожа Спотсуърт. — Но се страхувам… много се страхувам…

Тя последва Елен и излезе от стаята. Моника, спирайки на вратата, хвърли злъчен поглед към Рори и после се обърна към Бил.

— Е, Бил, в края на краищата няма да продадеш къщата. Ако Голямата уста не беше влязъл в тоя момент, дърдорейки за вода и кофи, онзи чек щеше да бъде подписан.

Тя се завъртя на пета и излезе, а Рори погледна към Бил с изненада.

— Тоя камък май беше хвърлен в моята градина?

Бил се засмя сухо.