П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

Той пак се беше ухилил и отново, както винаги се случваше при тези служебни заседания, неговият работодател беше удивен от необикновената прилика на младежа със слабоумна риба, пулеща се от аквариум.

— Булстроуд — каза той с казармена дрезгавина в гласа.

— Да? — отвърна икономът вежливо.

В друг момент полковник Уайвърн щеше да подложи на коментар семплата простота на този отговор, но днес той се целеше по-далече. Стомахът му все още изпращаше възмутени ноти към по-горните инстанции относно материала, който бе принуден да преработва, и собственикът му жадуваше за бърза очна ставка с готвачката.

— Булстроуд — ревна той, — доведи ми веднага готвачката.

Готвачката, заявила не след дълго присъствието си, също беше в ранен стадий на развитие. Възрастта й се колебаеше около петнайсетте. Когато тя влезе, мятайки плитки около глава си, полковник Уайвърн я посрещна с поглед под налягане.

— Трелони! — ревна той.

— Да? — отвърна невъзмутимо готвачката.

Този път чашата преля и полицейският бос не можа да отмине забележката с мълчаливо презрение. Мъжете от рода Уайвърн по правило не воюваха с жени, но имаше моменти, когато куртоазията отстъпваше пред справедливия гняв.

— Не ми отговаряй „Да?“, кръглолико, недорасло сукалче с жълто около устата — прогърмя той. — Трябва да кажеш „Да, сър“ и то с почтителност и смирение и с ръце, прибрани чинно отстрани до панталоните. Трелони, обядът, който имаше нахалството да ни поднесеш днес, беше обида за стомаха ми и позор за всеки, който смее да нарича себе си готвач и аз изпратих да те повикат, за да те уведомя, че ако още веднъж проявиш подобна разпуснатост и немарливост… — полковник Уайвърн спря насред изречението. Той смяташе да продължи с „ще кажа на майката ти“, но в последния момент му се стори, че на заплахата определено ще й липсва острота, затова завърши с по-застрашителното според него „ще си имаш работа с мен“. Но отново не беше удовлетворен, защото усещаше, че дори това не бяха онези думи, които адекватно да изразят неговата злъч и възмущение от недопеченото пиле, разкашканото брюкселско зеле и картофите, които беше невъзможно да бъдат набодени на вилица.

Но семейство Трелони бяха замесени от по-сурово тесто. Те не свеждаха примирено глави в моменти на опасности. Момичето посрещна погледа му с каменно изражение и му отвърна със същото.

— Хитлер! — каза обвинително тя и му се изплези.

Шефът на полицейската гвардия на област Саутмолтъншър зяпна сащисан от ответния удар.

— Ти ме нарече… Хитлер?

— Точно така.

— Не го прави пак — каза строго полковник Уайвърн. — Сега можеш да си вървиш, Трелони.

Трелони се врътна и излезе с гордо вдигната глава, а полковник Уайвърн се обърна към Булстроуд.

Един горд мъж никога не може да остане спокоен, когато е сразен в словесен двубой от собствената си готвачка, особено когато тя е петнайсетгодишен недорасляк с плитки като свински опашчици. Затова в начина, по който се обърна към иконома си, имаше силна прилика с маниерите на подивял слон, достигнал връхната точка на своя бяс. Няколко минути той говори гладко и убедително, правейки на бъз и коприва навика на своя майордом да предъвква десерта си, докато сервира на масата, и когато най-накрая му беше позволено да последва Еванджелин Трелони към по-долните етажи, които обитаваше прислугата, Булстроуд, въпреки че не тресеше крайници, все пак беше достатъчно сломен, за да пропусне своето обичайно „Опс!“, когато се спъна в килима на излизане.

След като бе излял върху иконома си всичко, което тежеше на сърцето му, полковникът бе в сравнително по-омиротворено състояние на духа, но все още се чувстваше доста унил. „Срам и позор“ — оплака се той сам на себе си. В златните времена преди социалната революция такива хилещи се пъпчиви дървеняци, дето не могат да видят килим без да се спънат в него, като тоя Булстроуд, едва ли щяха да стигнат по-нагоре от лъскането на ботушите, фактът, че такова петно върху саутмолтъншърския пейзаж заема свещената длъжност „иконом“, беше жесток удар върху изтънченото възпитание, получено в доброто старо английско училище от един тори.

Полковникът с носталгия си спомни за своята младост в Лондон в началото на века и класните икономи, с които изобилстваха онези славни времена. Тогава икономите се радваха на поне сто кила живо тегло, имаха тройни брадички и кореми като на бременни крави, големи очи с цвят на цариградско грозде и строги високомерни икономски маниери. И всички те си отидоха в забвение от този деградирал свят от петдесетте години. Тогавашните икономи бяха икономи в пълния смисъл на тази дума. А сегашните са някакви сополанковци, които смучат бонбони и ти отговарят с „Да“, когато ги попиташ нещо.