П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— От кардинална важност? Не, нямаше нужда да ми го напомняш, Джийвс. Спомняш ли си какво ми каза веднъж за читите 36 36 Чита — вид дребен леопард. — Б.пр. ?

— Във връзка с тяхната бързина на придвижване ли, милорд?

— Точно това. Половин миля за четирийсет и пет секунди, е останало в паметта ми?

— Да, милорд.

— Е, скоростта, с която аз ще се движа, ще остави и най-чевръстия чита да диша праха от обувките ми.

— Това би било изключително задоволително, милорд. Аз, от моя страна, мога да ви насоча в търсенето. На тоалетната масичка в стаята на госпожа Спотсуърт забелязах малка кутийка за бижута, в която по всяка вероятност се помещава огърлицата. Тоалетната масичка е непосредствено до прозореца. Ваша светлост едва ли би срещнал затруднения да я забележи.

Както винаги той беше прав. Тоалетната масичка беше първото нещо, което Бил фиксира, когато, загубвайки от поглед малката процесия, мина като вихър по коридора и влетя в Стаята на кралица Елизабет. Там, както твърдеше Джийвс, мирно и тихо се беше кротнала въпросната мебел. А върху нея се мъдреше и въпросната кутийка. И в нея, когато Бил отвори с треперещи пръсти капака й, удобно се беше разположила въпросната огърлица. Ръката му се стрелна като орел, съзрял апетитна кокошчица, и бързо смени местоположението на бижуто от кутийката в джоба на пижамата. И тъкмо се обърна, за да напусне с гордо вдигната глава полесражението, когато тишината, дотогава нарушавана само от учестеното му дишане, беше продрана от серия ужасяващи врясъци.

По-рано в това повествование вече запознахме нашите читатели с навика на кучето Помона да врещи сърцераздирателно, за да изрази възторга, който винаги изпитваше в присъствието на приятел. Този възторг я оживи и сега. По време на онази дискусия на дървената пейка, когато Бил усърдно се занимаваше с гукане, тя веднага беше почувствала благоразположение към своя домакин, какъвто впрочем беше обичаят и на всички други кучета, контактували с Бил. Срещайки го сега в тази неофициална тапицерия, точно в момента, когато се опитваше да се примири с усамотението, което й беше наложено и което не се радваше на нейното одобрение, тя не направи никакъв опит да постави граници на своя екстаз.

Крясъци, достатъчни по количество и сила за дузина баронети, намушкани в гърба в библиотеките си, се изтръгнаха от рунтавата кучешка муцуна и въздействието им върху нервната система на Бил беше опустошително. Авторът 37 37 Става въпрос за известния английски писател и математик Луис Карол (1832–1898). Снарк е животно, плод на неговото въображение, по всяка вероятност съчетание на snake (змия) и shark (акула). — Б.пр. на „Преследването на чудовищния снарк“ в едно много силно по поетично внушение двустишие беше описал по следния начин преживяванията на един от героите си.

Моравата пижама на Бил се размина на косъм от описаната по-горе цветова трансформация на дрехата на лирическия герой.

Въпреки че харесваше Помона, деветият граф на Роастър не се мая нито миг повече за дружеска раздумка. Той изскочи навън със скорост, която би накарала и най-атлетичния чита да вдигне безпомощно рамене и се озова в коридора точно в мига, в който Джил, разбудена от ужасяващите врясъци, излезе от Стаята с часовниците. Тя стана ням свидетел на това как Бил предпазливо се шмугва в стаята на Хенри VIII и с горчива ирония си каза, че едва ли би могла да се намери по-подходяща алюзия за поведението му.

Четвърт час по-късно, когато Бил бе вече в леглото си и отново се беше заел с овчеброй, мърморейки си: „Деветстотин деветдесет и осем… деветстотин деветдесет и девет… хиляда…“, Джийвс влезе в стаята.

В ръцете си имаше поднос, а върху подноса блестеше пръстен.

— Току-що срещнах госпожица Уайвърн в коридора, милорд — обяви той. — Тя пожела да предам това на Ваша светлост.

Уайвърн Хол, резиденцията на полковник Обри Уайвърн, родител на Джил и шеф на полицейските сили на област Саутмолтъншър, се намираше на отсрещния бряг на реката срещу Роастър Аби. На следващия ден следобед полковник Уайвърн, преминал през изпитанието на един невъобразимо блудкав обяд, напусна намръщен трапезарията, влезе в кабинета си и позвъни за иконома. Отзовавайки се на призива, икономът влезе и верен на обичая си се спъна в килима, като едно глухо „Опс!“ се изтръгна от устните му.

Полковник Уайвърн беше нисък и пълен и това ужасно го нервираше, защото той би предпочел да бъде висок и слаб. Но ако собствените му физически дадености му причиняваха душевни терзания от време на време, те по никакъв начин не можеха да се сравнят с гърчовете, които пораждаше в него външния изглед на собствения му иконом. В днешни дни в Англия стопаните в провинцията нямат особен избор при наемането на домашна прислуга и трябва да се задоволяват с каквото намерят. А всичко, до което полковник Уайвърн успя да се добере, беше утайката на местното енорийско училище. Булстроуд, майордомът на Уайвърн хол, беше мършав младеж с всичко на всичко шестнайсет лета зад гърба си, върху чието лице Природата със своята пословична щедрост беше пръснала толкова много пъпки, че почти не оставаше място за тъповатата усмивка, която обикновено го увенчаваше.