П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Господ да ни е на помощ!

Веднъж един познат в клуба, ядосан от ексцентричната му игра на бридж, му беше казал, че изглежда като пенсиониран член от циркова трупа на джуджета, който от години прекалява с храни, богати на скорбяла и това в общи линии беше вярно. Но когато настъпеше време за действие, той можеше да превъзмогне недостига на сантиметри от ръста си и закръглеността на сакото си и да се превърне във фигура могъща и внушителна. Затова в следващия миг можехме да видим един впечатляващ началник на полицията, който прекоси стаята и позвъни за Булстроуд.

— Да? — отзова се икономът.

Полковник Уайвърн преглътна парещите на устата му думи. Каза си, че трябва да пази енергията си.

— Булстроуд — заповяда той, — донеси ми камшика.

Нещо се раздвижи сред масива от пъпки. На повърхността изплува виновно изражение.

— Няма го — измърмори той.

Полковник Уайвърн зяпна.

— Няма го? Какво значи това „няма го“? Защо го няма? Къде е?

Булстроуд се задави. Той се беше надявал да избегне това разследване.

— На поправка е. Счупи се.

— Счупи се?

— Да — потвърди Булстроуд и във вълнението си добави необичайното за него обръщение „сър“. — Огъвах го в конюшнята и той се счупи. И го занесох на поправка.

Полковник Уайвърн му показа със страховит жест вратата.

— Махай се веднага, тъпоумен скапаняк — ревна той. — Ще се разправям с теб по-късно.

Полковникът седна на бюрото си и както правеше винаги, когато искаше да размисли, започна да барабани с пръсти върху облегалката на стола си.

— Ще трябва да взема назаем камшика на младия Роастър — каза той след дълъг размисъл, цъкайки с език от раздразнение. — Ужасна ситуация — да се обадиш на човека, който имаш намерение да нашибаш с камшик, и да му поискаш на заем неговия камшик, за да го използваш. Такъв е животът — заключи философски полковник Уайвърн, който беше човек, способен винаги да се нагоди към обстоятелствата.

Обядът в Роастър Аби беше на светлинни години по отношение на вкусовите си качества от този в Уайвърн Хол. Там където полковник Уайвърн беше принуден да се примирява с безплодните напъни на плитчестата хлапачка, която очевидно беше останала с впечатлението, че готви кльопачката на шайка мишелови в пустинята Гоби, гуляйджиите от абатството бяха същински галеници на съдбата. По-рано в тази хроника бегло беше упомената виртуозността на началник-щаба на Кухнята на Бил — богато надарената с таланти и умения госпожа Пигот. В приготовленията за днешния обяд тя не беше изневерила на своите високи идеали и трима от четиримата участници в пира единодушно признаваха, че храната се топи в устата им и я поглъщаха с одобрителни възгласи.

Изключение правеше само домакинът, в чиято уста гозбите се превръщаха в пепел. По ред причини, като например нестабилността на финансовите му дела, снощният епизод с обира и неговото опустошително продължение — рухването на Любовта, бяха довели Бил до състояние близо до пълното изперкулясване. В по-щастливи дни той беше чел романи, в които героите бутат настрана блюдата без да ги вкусят и често се беше чудил, бидейки човек, който обича да поглъща редовно своите ежедневни калории, как сърце им дава да го правят. Но на настоящата гощавка, която вече вървеше към края си, той се прояви като пълен техен последовател. По-голямата част от времето на масата той прекара в чоплене на хляба и зверене в покривката с безумен поглед, а когато някой имаше неблагоразумието да се обърне към него с въпрос, бедният Бил тутакси придобиваше вид на жаба, на която са пуснали електрически ток. Дори някоя котка, попаднала на чужда улица, едва ли би се чувствала по-некомфортно.

Разговорът на масата също с нищо не допринасяше за възстановяване на душевното му равновесие. Госпожа Спотсуърт непрекъснато връщаше разговора около темата за капитан Бигър, изказвайки неколкократно съжаленията си, че последният отсъства от купона. Всяко споменаване на името на Белия ловец предизвикваше силни сеизмични вълни в чувствителното съзнание на Бил. А госпожа Спотсуърт отново заговори по темата:

— Капитан Бигър ми казваше… — започна тя и Рори избухна в един от своите весели смехове.

— Хи-хи-ха-ха. Наистина ли? — попита той по обичайния си тактичен начин и продължи: — Надявам се, че не му вярвате.

Госпожа Спотсуърт зяпна. Тя усети обиден подтекст в изявлението, отнасящо се до мъжа, когото обичаше.

— Моля?

— Тоя приятел е ужасен лъжец — продължи да се хили Рори.