П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

Бил шумно преглътна.

— Не съм казвал нищо.

— Стори ми се, че каза.

— Просто хлъцнах.

— На което — каза мъдро Рори — имаш пълно право. Ако човек не може да хълца свободно в собствената си къща, в чия може, се пита в задачата. Е, да обобщим. За Тадж Махал — две лири. За Ескалатор — десет шилинга. Отивам да звънна по телефона. — Той млъкна. — Чакай, чакай. Човек не трябва да бърза със залозите преди да се е консултирал с Джийвс.

— Защо пък с Джийвс? — не схвана Моника.

— Скъпо мое хамстерче, за онова, което този мозъчен титан не знае за конете, не си струва човек да хаби напразно сивите си клетки. Ако го беше чула вчера, когато го попитах дали има някакво мнение по въпроса за перспективните състезатели в най-популярното конно състезание на Англия… Както си стоеше прав, започна да бълва водопад от имена на коне, времена и рекорди, все едно че беше архиепископът на Кентърбъри.

Моника беше впечатлена.

— Не знаех, че може да плува и в тия води. Нима няма граници за възможностите на този невероятен човек? Какво чакаме тогава, ами не отидем веднага да се консултираме с този необятен ум.

Двамата напуснаха почти в тръс стаята, а Бил прочисти гърло с едно показващо желание за комуникация „Ъ-ъ“.

Госпожа Спотсуърт го погледна въпросително.

— Ъ-ъ, Роузи. Онази твоя огърлица. За която Рори отвори дума.

— Да?

— Бях много впечатлен от нея снощи.

— Красива е, нали?

— Невероятна. В Кан я нямаше още, нали?

— Не. Не бях срещнала все още скъпия Алексис. Тя ми е подарък от него.

Бил се разтресе. Най-лошите му подозрения се бяха сбъднали.

— Подарък от скъпия Алексис? — изхълца той.

Госпожа Спотсуърт се засмя.

— Много е забавно — изчурулика тя. — Снощи разказвах на капитан Бигър за нея и му казах, че не си спомням кой от съпрузите ми ми я подари. Разбира се, че беше скъпият Алексис. Колко глупаво от моя страна да забравя такова нещо.

— Сигурна ли си? — изхъхри Бил.

— О, абсолютно.

— Значи… не ти е дадена от някой приятел от онези ловни експедиции… като… като спомен?

Госпожа Спотсуърт го погледна изумена.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… приятел, благодарен за милото отношение… за довиждане да ти каже: „Ще приемеш ли този малък подарък като спомен…“ или пък нещо от тоя сорт.

Предположението искрено развесели госпожа Спотсуърт.

— Как си представяш да приема диамантени огърлици от разни „приятели“, както им казваш?

— Ами, аз…

— Не съм и сънувала за такова нещо. Господин Спотсуърт ми я купи, когато бяхме в Бомбай. Спомням си го като че беше вчера. В едно малко магазинче с един дебел китаец зад тезгяха, а скъпият Алексис се мъчеше да говори на китайски. И както се пазареше, всичко около нас започна да се тресе. Земетресението не беше силно, но за около десет минути всичко потъна в червен прах. А когато отново имахме някаква видимост, господин Спотсуърт каза: „Давай да се махаме оттук!“, плати толкова, колкото му искаше онзи човек, грабна огърлицата и ние хукнахме и не спряхме, докато не се върнахме обратно в хотела.

Диво отчаяние сграбчи Бил. Той се изправи с мъка на крака.

— Питам се дали ще ме извиниш — изхъхри той. — Трябва да видя Джийвс за малко.

— Позвъни тогава.

Бил поклати глава.

— Не, мисля, че е по-добре да отида при него в килера.

Беше се сетил, че именно там ще намери спокойна глътка портвайн, а глътка портвайн или нещо друго възстановително беше онова, от което измъчената му душа изпитваше вопиюща нужда.

Когато Рори и Моника влетяха във владенията на Джийвс, намериха техният повелител да чете писмо. Неговото фино лице изглеждаше малко по-сериозно от обикновено, сякаш писмото съдържаше силно обезпокоителни новини.

— Съжалявам, че те прекъсваме, Джийвс — каза Моника.

— Няма нищо, милейди.

— Завърши си четенето.

— Вече приключих, милейди. Беше съобщение от господин Устър.

— О? — изви глас Рори. — Бърти Устър? Как е старият разбойник? Пърха ли още?

— Господин Устър не съобщава нищо, което да потвърди обратното, сър.

— Розови бузи, а? И сигурно си изяжда спанака до шушка? Върховно. Не може да е по-добре. Но да си дойдем на думата — премина към набавяне на интересуващата го информация Рори. — Какво мислиш за Тадж Махал в днешната веселба на Епсъм Даунс? Мисля да поверя на краката му моите две лири, с твое одобрение.

— И за Моук Втора — допълни въпроса Моника. — Това е моят фаворит.

Джийвс размисли.

— Не виждам никакви пречки за малък залог на животното, което назовахте, сър, нито за вашето, милейди. Човек винаги трябва да помни, че Дерби е състезание, изпълнено преди всичко с изненади.