П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Защо говорите така, сър Родерик?

— Имах предвид онези негови раздувки снощи на вечеря.

— Те са абсолютна истина.

— Ами, нито сричка даже — потвърди Рори компетентно. — Не го оставяйте да ви будалка, скъпа ми госпожо. Всички тези типове, прекарали малко повечко време на Изток, са страхотни лъжци. Сигурно се дължи на ултравиолетовите лъчи на слънцето по тия места. Излизат без капели, а това им разтапя мозъка. Знам това от авторитетен източник. Един такъв симпатяга непрекъснато висеше в магазина, докато работех на щанда Пушки, Пистолети и Амуниции и накрая се сприятелихме. Една нощ, когато се беше понаквасил, той ме предупреди да не вярвам и на една дума на такива като него. „Погледни ме — каза ми той. — Чувал ли си някога друг да бълва такива противни лъжи като мен? Не съм казвал истината откак съм бил ей такъв. А критериите на Изток от Суец са толкова ниски, че прякорът ми там е Джордж Вашингтон.“

— Кафето е сервирано в дневната, милорд — обяви Джийвс, намесвайки се по своя почтителен начин и предотвратявайки онова, което ако се съдеше по начина, по който очите на госпожа Спотсуърт засвяткаха, можеше да прерасне в грозна свада.

Следвайки гостите си към дневната, Бил почувства как в него се надига подозрителност и паника. Той даже не предполагаше, че нещо може да увеличи душевните му терзания, защото смяташе, че са достигнали абсолютни стойности, но думите на Рори ги умножиха стократно. А когато се строполи в стола, приемайки чашата с кафе и разливайки я моментално по панталоните си, още един лешояд се беше присъединил към групичката, ръфаща усърдно душата му. За първи път той започна да се съмнява в истинността на историята на капитан Бигър за огърлицата и при мисълта в какво се е забъркал, ако историята е сапунен мехур, мозъкът му започна да дава продължително заето.

Пред очите му се мержелееха Рори и Моника, които бяха събрали около себе си всички сутрешни вестници и ги четяха с развълнувани и напрегнати лица. В пясъчния часовник беше останала само шепа песъчинки. След по-малко от час Дербито щеше да започне и те трябваше да решат на какво ще залагат.

— „Новини от хиподрума“ — каза Моника, призовавайки събранието към концентрация. — Какво казват в тия „Новини от хиподрума“, Рори?

Рори прегледа вестника с бавни и флегматични движения.

— Страшно много пишат за Гвинея. Ама абсолютно всички те пращат за зелен хайвер. Не можеш да заложиш на Гвинея. Прекалено много неизвестни има. Ако искаш моето компетентно мнение, не виждам никой, който да надбяга Тадж Махал. Дивакът има майки, а това се цени най-много. Бащите, сравнени с майките, не важат.

— Радвам се, че чувам от устата ти това малко закъсняло признание към моя пол, скъпи.

— Да, мисля, че за моите две лири класацията води Тадж Махал.

— Значи тогава той отпада от моята листа. За който заложиш ти, той остава винаги на опашката. Помниш ли онова състезание с кучета?

Рори беше принуден да признае фактите.

— Вярно. В тоя случай моят фаворит не оправда очакванията — каза той. — Но когато по следата се пусне истински пощръклял от страх заек, това доста променя ситуацията… Тадж Махал грабва двете ми жълтички.

— Мислех, че ще ги заложиш на Оратор.

— Оратор е моят аутсайдер и получава десет шилинга.

— Тука има още един с интересно име. Ескалатор.

— Ескалатор?

— „Харидж“ не бяха ли първият магазин с ескалатори?

— За бога, да. Права си, ние взехме купата. Трябва да погледна тая ескалаторска работа.

— Язди го Лестър Пигот.

— Ето това е. Л. Пигот е името на един симпатяга от щанда Куфари, Чанти и Мрежи. Няма по-фин човек от него, удрял някога часовника в началото и в края на работното време. Струва ми се, че неговото Л. е съкращение на Ланселот, но това е достатъчно добра поличба за мен.

Моника погледна към госпожа Спотсуърт.

— Предполагам ни мислиш за откачени, Розалинда?

Госпожа Спотсуърт се усмихна разбиращо.

— Разбира се, че не, скъпа. Това ме връща в дните, когато бях заедно с господин Бесемър. Състезанията бяха всичко, за което той мислеше. Заради Дербито се вълнувате толкова, нали?

— Нашата малка годишна лудост. Ние не залагаме големи суми. Не можем да си го позволим. За съжаление трябва да си броим пенитата.

— Именно — потвърди Рори. Той цъкна с език, осенен от странна идея. — Хрумна ми — обясни той своето внезапно веселие, — че можех да направя страхотен удар, ако се бях лепнал за онази ваша огърлица, дето я намерих на пода снощи и я бях замъкнал към Лондон да я заложа и… Да, старче?