П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Дамата получила сърдечен удар? — предположи Джийвс.

— Не, дамата не получила сърдечен удар, но това, което се случило, шашардисало всички присъстващи. Вярвате или не, изведнъж се чуло дрънчене и изпод дрехата й започнали да се сипят сребърни вилици, сребърни лъжици и според клетвите на Тъби цял комплект тоалетни принадлежности в кутия от черупка на костенурка. Станало ясно, че жената е клептоманка и е използвала пространството между роклята и онова, което слагат жените под роклите — тъй като не съм женен мъж, не мога да предам тези детайли — като личен сейф.

— Доста неудобно положение за майор Фробишър, сър.

Капитан Бигър се опули насреща му.

— За Тъби ли? Защо? Да не би той да е свил нещата. Той просто е бил средството за тяхното откриване. Но само не ми казвайте, че сте изпуснали същината на моята история! За да не губим ценно време, ще ви я кажа. Аз съм твърдо убеден, че ако Пач Роастър потанцува чарлстон с госпожа Спотсуърт с една десета от решителността на Тъби Фробишър и успее, ние скоро ще накараме онази огърлица да изскочи от скривалището си. Тъби би я грабнал още преди оркестърът да изсвири и дузина такта. А като стана въпрос за това, ще имаме нужда от музика. Аха, виждам грамофон ей там в ъгъла. Чудесно. Е? Схващате ли плана?

— Напълно, сър. Негова светлост танцува с госпожа Спотсуърт и в процеса на това занимание огърлицата кат’ нежна утринна роса от небесата модри посипва се връз сънната земя.

— Точно така. Какво мислите за идеята?

Джийвс отнесе въпроса до по-горната инстанция.

— Какво мисли за това Негова светлост? — попита той почтително.

— Ъ? — мигна въпросително Бил. — Какво?

Капитан Бигър излая възмутено.

— Искаш да кажеш, че не си чул нищо от това, което казвах? От всички…

Джийвс се намеси.

— В светлината на последните събития, сър, мисля, че Негова светлост може да бъде извинен за своята разсеяност — каза той укорително. — От помътнелия блясък на очите на Негова светлост може да се види, че естествената му решителност е разколебана от куп черни мисли. Предложението на капитан Бигър, милорд, е следното. Ваша светлост да покани госпожа Спотсуърт да се присъедини към вас в изпълнение на танца, известен като чарлстон. Това, ако Ваша светлост вложи достатъчно живост в стъпките, ще причини разместване на гънките, в които се е закачила огърлицата и падането й на земята, откъдето тя може да бъде взета и положена в джоба на Негова светлост.

Трябваше да измине почти четвърт минута преди значението на тези думи да достигне до вцепенения мозък на Бил, но когато това стана, резултатът беше поразителен. Очите му отново заблестяха, гърбът му се изправи. Беше съвсем очевидно, че надеждата се е върнала на трона си и отново е поела своите обязаности. Когато скочи от стола с изражението на мъж, готов на всичко, той можеше да бъде оприличен на онзи свой предшественик от дните на Реставрацията, който заради своята енергичност и галантност бил наречен от придворните дами на Чарлз II със закачливия прякор Табаско 34 34 Табаско — лют сос, приготвян от тропически люти чушлета. — Б.пр. Роастър.

— Водете ме при нея! — каза той с глас ясен и звучен като камбанка. — Водете ме при нея, това е всичко, за което ви моля, другото оставете на мен.

Но както се оказа, не беше необходимо да го водят при нея, защото точно в този момент тя влезе през френския прозорец с пекинезката Помона в ръце.

Помона, съзирайки събралата се компания, нададе серия от пронизителни крясъци. Те звучаха така, все едно късаха парчета от плътта й с нажежени клещи, но в действителност това беше нейният начин да изрази радостта си. В момент на добро настроение тя винаги врещеше отчасти като изгубена душа, отчасти като попарена с вряла вода котка.

Джил пристигна тичешком от библиотеката, но госпожа Спотсуърт я успокои.

— Няма нищо, скъпа — каза тя. — Просто е развълнувана. Но бих искала да я отнесеш в стаята ми, ако се качваш нагоре. Ще те затрудня ли много?

— Никак даже — отвърна Джил сдържано.

Тя излезе, носейки Помона, а Бил се приближи към стопанката й.

— Ще танцуваме ли? — попита той.

Госпожа Спотсуърт беше изненадана. На пейката в градината, особено в моментите, последвали изчезването на огърлицата й, тя бе открила в настроението на домакина си склонност към скръбната меланхолия, така типична за Байрон и сега й бе трудно да се адаптира към новия дух на жизнерадост.

— Искаш да танцуваме ?