П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Не съм крил тази Спотсуърт от теб! — викна той отчаяно. — Просто не съм се сещал за нея. Когато човек седи с момичето, което обича, хванал е ръката й и й шепне на ушенце разни приятни неща, които му идват наум без много да се напъва, не може изведнъж да превключи на съвсем друга вълна и да каже: „Всъщност, има една жена, която срещнах преди няколко години в Кан, и по повод на която искам да ти разкажа туй-онуй. Нека ти кажа например как ходихме заедно в Сен Тропе…“

— На лунна светлина.

— Аз ли съм виновен, че имаше луна тогава. Никой не ме беше питал. А колкото до морските бани на Райската скала, ти говореше за тях така, като че ли сме я били заградили само за себе си и наоколо е нямало никакви други хора. Съвсем не беше така. Всеки път, когато се топвахме, водата бъкаше от Велики дукове в изгнание, а наоколо ни се люшкаха като шамандури разни тежки гранд-дами.

— Просто ми се стори странно, че никога не си ми споменавал за нея.

— На мен пък не ми е странно.

— А на мен ми е. А още по-странно ми изглежда това, че днес следобед, когато Джийвс ти спомена, че госпожа Спотсуърт ще ни посети, ти каза само „О, а?“ или нещо подобно и ни накара да си мислим, че никога не си чувал името й. Не беше ли по-естествено да кажеш: „Госпожа Спотсуърт? Виж ти, виж ти, чудя се дали това не е същата жена, с която се запознах в Кан преди година-две. Разказвал ли съм ти за нея, Джил? Често се разхождахме с нея на лунна светлина, но разбира се на прилично разстояние един от друг.“

Беше ред Бил да атакува.

— Не — прогърмя той, — не беше по-естествено да кажа: „Госпожа Спотсуърт? Виж ти, виж ти“ и така нататък и ще ти кажа защо. Когато се запознах с нея, нейното име беше Бесемър.

— О?

— Именно. Б с едно Е с едно С, още едно Е, след това едно М с едно Ъ и едно Р накрая. Бесемър. Все още не съм разбрал откъде се е взело това Спотсуърт.

Джийвс влезе в стаята. Дългът му в този час на нощта го зовеше да събере чашите от кафето, а той никога не оставяше дълга да вие като куче на пълна луна. Влизането му прекъсна фонетичните упражнения на Бил, а Джил, която като всяка жена имаше още какво да добави към дискутираната тема, изненадващо се въздържа от коментар. Тя се изправи и тръгна към френския прозорец.

— Ще трябва да изляза — каза тя все още с доста глух глас.

Бил зяпна.

— Нали не си тръгваш, картофче?

— Ще отида до вкъщи да си взема някои неща. Моук ме покани да пренощувам тук.

— Господ да благослови Моук! Винаги съм знаел, че е интелигентна жена.

— Значи одобряваш оставането ми тук?

— Идеята е страхотна.

— Сигурен ли си, че няма да ти преча?

— Какви ги говориш? Да дойда ли с теб?

— Не, разбира се. Ти си домакин.

Тя излезе, а Бил, който съпроводи оттеглянето й с влажен поглед, изведнъж се разтресе. Смисълът на онези думи „Сигурен ли си, че няма да ти преча?“ едва сега достигна до съзнанието му. Бяха ли просто казани ей така? Или съдържаха някакъв лепкав подтекст?

— Жените са странни същества, Джийвс? — констатира той.

— Да, милорд.

— Да не кажа чудати. Не можеш да разбереш какво мислят, когато казват нещо.

— Да, милорд.

Бил се замисли за момент.

— Наблюдаваше ли госпожица Уайвърн, докато излизаше?

— Не много внимателно, милорд?

— Поведението й стори ли ти се странно?

— Не бих могъл да кажа, милорд. Бях зает с чашите за кафе.

Бил отново впрегна на работа малките си сиви труженици, колкото и недостатъчно на брой да бяха. Тази несигурност действаше зле на нервите му. „Сигурен ли си, че няма да ти преча?“ Имаше ли хапливост в гласа й или нямаше? Всичко зависеше от това. Ако нямаше, чудесно. Но ако имаше, нещата съвсем не изглеждаха розови. Въпросът плюс хапливостта можеше да означава само, че неговото добре обосновано обяснение за връзката Спотсуърт-Кан е отишло на вятъра и че тя все още храни подозрения.

Обзе го раздразнението, което връхлита добрите хора в подобни случаи. Каква е ползата да бъдеш чист като току-що навалял сняг, дори и по-чист, когато момичетата се нахвърлят с хапливи забележки отгоре ти като пригладнели пантери?

— Целият проблем с жените, Джийвс — каза Бил и ако философът Шопенхауер присъстваше на разговора, щеше да го потупа по рамото и да го утеши, че знае точно как се чувства, — е, че всички до една са прекалено смахнати. Погледни само госпожа Спотсуърт. Напълно чалната. Броди като кукумявка из някакъв си разрушен параклис с надеждата да зърне лейди Агата.

— Наистина ли, милорд? Госпожа Спотсуърт се интересува от привидения?