П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

На Бил му се стори, че е време да налее масло в разбушувалите се води и предложи:

— Този ваш букмейкър, капитане. Мисля, че мога да ви предложа някаква надежда. Ние допуснахме, че той се е измъкнал вероломно с вашите пари, но аз мисля, че след известно време той сигурно ще ви плати. Останах с впечатлението, че той просто се е опитвал да спечели време.

— Ще му дам аз едно време — каза капитанът мрачно. — Хиляди пъти съжалявам, че не сме на Изток. Там ги разбират тия неща. Ако знаят, че си човек на място, а онзи другият често криви от правия път… не задават много въпроси.

Бил погледна като подплашен елен.

— Въпроси за какво?

— „Прав му път“ е изразът, който обобщава тяхното отношение. Колкото по-малко такива паразити, толкоз по-добре за престижа на англосаксонците.

— Това е доста едностранчиво гледище.

— Не знам дали ви казах, че имам две резки на пушката, които не са за биволи, лъвове, антилопи или хипопотами.

— Така ли? А за какво животно са тогава?

— Не съм казал, че са за животно… въпреки че едва ли има такова, по което да не съм стрелял. От две копелета.

— Р-разбирам — заекна Бил.

Джийвс се покашля.

— Мога ли да изкажа едно предположение, милорд?

— Разбира се, Джийвс. Даже няколко, ако искаш.

— Току-що ми хрумна, милорд. Струва ми се, че е напълно възможно, въпросната личност, срещу която капитан Бигър питае съвсем справедлив гняв, да е поставила фалшив номер на колата си…

— За бога, Джийвс, удари право в десетката!

— … и поради някаква неизвестна причина да е избрал номера на колата на Негова светлост.

— Точно така. Това е обяснението. Странно, че не се сетихме за това по-рано. Това обяснява всичко, нали капитане?

Капитан Бигър мълчеше. Замисленото му изражение показваше, че претегля идеята.

— Разбира се, че е станало така — едва се сдържа да не затананика Бил. — Джийвс, твоят знаменит мозък, подхранван с огромни количества риба, разреши онова, което дори и за теб щеше да остане една от онези неразгадани загадки, за които сме чели. Ако имах шапка на главата, щях да я сваля в твоя чест.

— Щастлив съм, ако съм ви бил от полза, милорд.

— Винаги си, Джийвс, винаги си. Затова си толкова ценен.

Капитан Бигър кимна.

— Да, предполагам, че може да е станало така. Изглежда няма друго обяснение.

— Радвам се, че изяснихме проблема — преливаше от любезност Бил. — Още портвайн, капитане?

— Не, благодаря.

— Тогава да се присъединим към дамите? Те сигурно се чудят какво по дяволите е станало с нас и си мълвят: „Не идва той“ като… като кой, Джийвс?

— Като героинята на Тенисън Мариана. Сълзите й горестни падаха ведно със росата. Тя изсъхна, еднички сълзите останаха да попиват в земята.

— Е, предполагам, че нашето отсъствие едва ли им е причинило такива мъки. А пък кой знае… Идвате ли, капитане?

— Бих искал преди това да използвам телефона.

— Можете да направите това в дневната.

— Разговорът е личен.

— В такъв случай, Джийвс, придружи капитан Бигър до твоето свърталище и му предостави инструмента.

— Много добре, милорд.

Останал сам, Бил се поколеба няколко секунди — копнежът да се присъедини към дамите в дневната се бореше с желанието да пресуши още една чаша портвайн, за да отпразнува избавлението си. Дамоклевият меч временно се беше прибрал в ножницата. Единствената мисъл, която помрачаваше безгрижието му, бе свързана с Джил. Той не беше сигурен в какво положение ще завари пътеводната звезда на своя живот. По време на вечерята дружелюбността на госпожа Спотсуърт, седнала от дясната му страна, бе преминала отвъд границите и на най-мрачните му очаквания и той бе сигурен, че долови в очите на Джил един от онези хладни и замислени погледи, които един млад влюбен мъж никак не обича да долавя в очите на своята изгора.

За щастие слънчевата сърдечност на госпожа Спотсуърт бе намаляла, когато капитан Бигър монополизира разговора. Тя бе престанала да говори за прекрасните дни в Кан и беше притихнала, когато Белия ловец заговори за пущинаци, пещери огромни, бездънни проломи и планини, за людоеди антропофаги, които се изяждат помежду си и за човеци с глави, които растат им под плещите 20 20 Цитатът е по превода на Валери Петров на Шекспировата трагедия „Отело“, I д., III сц. — Б.пр. .

Госпожа Спотсуърт показа сериозни намерения да изслуша разказа, отказвайки се напълно от канския мотив и в крайна сметка може би всичко щеше да бъде наред.

Джийвс се върна и той го посрещна възторжено като пълководец, спечелил важна битка.