П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Това беше мозъчно цунами от твоя страна, Джийвс!

— Благодаря, милорд.

— Сега ситуацията е напълно променена. Подозренията му са приспани, не мислиш ли?

— Би могло да се предположи, милорд.

— Знаеш ли, Джийвс, дори в тези размирни следвоенни дни, когато социални революции се прескачат на всеки ъгъл и цивилизацията е натикана във врящия казан, все още е голямо предимство да си записан с големи букви в „Дебрет“ 21 21 Дебрет — Книга с родословието на английската аристокрация. — Б.пр. .

— Несъмнено е така, милорд. Това дава на човек определено положение.

— Точно така. Хората приемат без да се замислят, че ти си почтен. Да вземем един граф, например. Той се мотае насам-натам и хората си казват: „Я, граф“ и не го закачат повече. Последното нещо, което би им дошло наум е, че той в свободното си време може да си слага превръзка и фалшиви мустаци и облечен в карирано сако и връзка на сини подкови да крещи като луд: „Пет към едно е залога!“

— Напълно сте прав, милорд.

— Доста задоволително положение.

— Изключително задоволително, милорд.

— Няма да крия, че днес имаше моменти, в които ми се струваше, че единственото нещо, което мога да направя, е да вдигна ръце и да се предам, но сега не ми трябват много увещания, за да запея като Херувим и Серафим 22 22 В християнската религия — ангелски създания, които възхваляват Божията същност. — Б.пр. . Нали те бяха натоварени с тая задача?

— Да, милорд. Осанна, по принцип.

— Чувствам се нов човек. Странното усещане, че съм глътнал кило пеперуди, когато заизригваха огнени пламъци и оркестърът задумка барабаните и че Белият ловец само чака сгоден момент да ме гръмне в челото, напълно изчезна.

— Доволен съм да чуя това, милорд.

— Знам, че си, Джийвс. Знам, че си. Съчувствие и разбиране е второто ти име. А сега — подкани Бил, — да се присъединим към дамите и да успокоим бедните души след напрегнатото очакване.

Прекрачвайки прага на дневната, той откри, че броят на дамите, достъпни за присъединяване, се е редуцирал до една, броено отляво надясно, и че това е Джил. Тя седеше на канапето, въртейки в ръце празна чаша от кафе и гледаше втренчено пред себе си с очи, които пишещото братство обича да описва като „невиждащи“. Видът й беше като на момиче, чийто мозък работи с пълна пара, на момиче, на което последните събития са дали много храна за размисъл.

— Привет, картофче — викна Бил с оживлението на корабокрушенец, видял платно на хоризонта. След изтощителната дискусия в трапезарията, всеки, който не беше капитан Бигър, би бил приятна гледка за очите му, а Джил се нареждаше сред най-приятните.

Джил вдигна очи.

— О, здрасти — каза тя.

На Бил му се стори, че Джил е малко сдържана в отговора си, но продължи със същия градус на възторг.

— Къде са останалите?

— Рори и Моук са в библиотеката, гледат Дерби-шоуто.

— А госпожа Спотсуърт?

— Роузи — отвърна Джил с глух глас — отиде в разрушения параклис. Мисля, че се надява да размени някоя дума с призрака на лейди Агата.

Бил се опули насреща й. После безуспешно се опита да преглътне.

— Роузи?

— Мисля, че ти така я наричаш… Не съм ли права?

— Защо… ъ-ъ… да.

— А тя се обръща към теб с „Биликен“. Тя стара приятелка ли ти е?

— Не, не, не. Познавам я съвсем бегло от едно лято в Кан.

— От това, което чух да разказва на вечерята за разходки на лунна светлина и морски бани на Райската скала, добих впечатлението, че трябва да сте били доста близки.

— За бога, не. Тя беше просто една позната.

— Разбирам.

Настъпи тишина.

— Питам се дали помниш — продължи Джил след малко — какво ти казах преди вечеря за хората, които не трябва да крият нищо един от друг, ако смятат да се женят?

— Ъ-ъ… да… да… спомням си.

— И двамата бяхме съгласни, че това е единственият правилен начин.

— Да… да, така беше. Съгласни бяхме.

— И аз ти казах за Пърси, нали? И за Чарлз, и за Скуифи, и за Том, и за Блото… Изредих всички обекти на своите чувства, останали назад в мъртвото минало. Никога не съм си и помисляла да скривам факта, че съм била сгодена преди да те срещна. А ти защо скри тази Спотсуърт от мен?

На Бил му се стори, че като човек, който не прави нищо лошо на другите, дори напротив — винаги се стреми да е като слънчице за тях, е третиран доста грубо от Съдбата през този летен ден. Онзи приятел Шекспир, въпреки че не беше стопроцентово сигурен дали беше точно той и затова трябваше да се допита до Джийвс, го е казал страшно точно онова за стрелите на свирепата Съдба 23 23 Цитатът е от прочутия монолог на Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир. — Б.пр. . Знаел си е работата този Шекспир.