П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

Госпожа Спотсуърт беше впечатлена.

— Предполагам, че би трябвало да те наричам лейди Барбара и да те попитам за твоята последна любовна авантюра.

— Много ми се иска да мога да си я спомня. Чувала съм за нея, че е била наистина драматична.

— Тя дали е имала тен навсякъде? — попита Рори. — Или си е седяла само вкъщи?

Госпожа Спотсуърт отново бе затворила очи.

— Усещам присъствие — каза тя. — Дори чувам тих шепот. Колко странно е да дойдеш в къща, която си посещавал преди триста години. Помислете си за всички човешки животи, които са преминали сред тези древни стени. И всички те са тук, около нас, създаващи невероятна аура около тази прекрасна стара къща.

Моника успя да улови погледа на Бил.

— Като зряла круша е — прошепна тя.

— А? — попита Рори на висок глас. — Каква круша?

— Млък!

— Но каква круша… Ох! — Той разтри мястото, където след отлично прицелване го беше улучил върхът на обувката на Моника. — О, аха, да, разбира се. Да, разбирам какво искате да кажете.

Госпожа Спотсуърт прокара ръка по челото си. Изглежда бе изпаднала в транс.

— Струва ми се, че си спомням параклиса. Има ли тук параклис?

— Разрушен — каза Моника.

— Нямаше нужда да й го казваш, гълъбче — обади се услужливо Рори.

— Знам. Има и дълга галерия.

— Точно така — каза Моника. — През осемнайсети век в нея е имало дуел. Все още могат да се видят дупките от куршумите.

— И без съмнение тъмните петна на пода. Това място трябва да е пълно с духове.

Това, помисли си Моника, би могло да спъне сделката от самото начало.

— О, не се притеснявай — успокои я тя. — В Роастър Аби няма такива неща — и беше безкрайно озадачена, когато забеляза, че гостенката я гледа с разширени нещастни очи, като дете, на което са казали, че след вечеря няма да получи сладолед за десерт.

— Но аз искам духове — проплака госпожа Спотсуърт. — Трябват ми призраци. Не ми казвайте, че тук няма никакви.

Рори веднага се притече на помощ.

— На приземния етаж има една обитавана от духове тоалетна — започна той. — От време на време, когато наоколо няма никой, неочаквано водата в тоалетната сама потича, а когато в семейството има предстояща смърт, тя непрекъснато тече. Но ние всъщност не знаем дали е някакво привидение или е повреда във водопровода.

— По всяка вероятност е полтъргайст — каза госпожа Спотсуърт, изглеждайки малко разочарована. — Но не сте ли се сблъсквали с визуални проявления?

— Не бих казал.

— Не ставай глупав, Рори — каза Моника. — А лейди Агата?

Госпожа Спотсуърт беше силно заинтригувана.

— Коя е лейди Агата?

— Жената на сър Карадок Кръстоносеца. Няколко пъти тя се беше появявала в разрушения параклис.

— Невероятно, невероятно — развълнува се госпожа Спотсуърт. — А сега нека да ви заведа до Дългата галерия. Не ми казвайте къде е. Нека да видим дали ще я намеря сама.

Тя затвори очи, притисна слепоочията си с пръсти, спря за миг, отвори очи и тръгна. Когато стигна вратата, там се появи Джийвс.

— Прощавайте, милорд.

— Да, Джийвс?

— Бих бил много облекчен, ако получа инструкции за часовете на хранене и храната, която приема кучето на госпожа Спотсуърт.

— Помона не е много придирчива във вкусовете си — каза госпожа Спотсуърт. — Обикновено вечеря в пет, но не се сърди, ако се забави.

— Благодаря ви, мадам.

— А сега трябва да се концентрирам. Това е тест. — Госпожа Спотсуърт отново притисна слепоочията си с пръсти. — Следвай ме, Моника. И ти, Биликен. Ще ви заведа право в Дългата галерия.

Процесията мина през вратата, а Рори вдигна рамене и изкоментира по обичайния си бавен и невъзмутим начин:

— Смахната работа.

— Дамата изглежда леко се отклонява от общоприетите норми, сър Родерик — отчете Джийвс.

— Превъртяла е като преяла дървеница. Ще ти кажа нещо, Джийвс. Такива неща в „Харидж“ нямаше да ги толерират.

— Нямаше ли, сър?

— Нито за секунда. Ако тази госпожа Шушимуши или както й е там името дойде, да кажем на щанда Сладкиши, Бисквити и Други сладкарски изделия и започне да се държи по този начин, детективът на магазина ще я хване за дъното на панталоните и ще й даде едно добро направление преди да е успяла да изръси и една подобна безсмислица.

— Наистина ли, сър Родерик?

— Казвам ти истината, Джийвс. Аз самият имах подобно преживяване малко след като постъпих на работа. Една сутрин както обикновено бях на своя пост — тогава бях още в Кани, Бутилки и Принадлежности за пикник, когато влезе една жена. Беше добре облечена, с изискани маниери, без нищо отличително по себе си, с изключение на това, че носеше на главата си пожарникарска каска. Започнах да се старая да я обслужа добре. „Добро утро, мадам — я поздравих любезно. — Мога ли да ви помогна с нещо? Нещо за пикник ли търсите? Или кана? А може би бутилка?“ Тя ме изгледа с неприкрито раздразнение. „Да не би да се интересуваш от бутилки, водоливник такъв?“ — попита ме тя, обръщайки се към моя милост по неизвестни за мен причини по този груб начин. „Да, мадам“ — отвърнах й аз. „Смотаняк, тогава какво мислиш за тази?“ — кресна тя и в същия миг грабна една огромна гарафа и я стовари на мястото, където само преди секунди се намираше фронталната ми черепна кост. Добре че бях отскочил като нимфа, изненадана, докато се къпе. Гарафата се разби върху щанда. Това беше достатъчно. Обадих се на детективите в магазина и те я изритаха.