П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Госпожа Спотсуърт — обяви Джийвс от прага и миг по-късно Бил бе принуден да изпълни още един от онези грациозни скокове във въздуха, които напоследък често му се налагаше да изпълнява.

Той гледаше втрещено фигурата, която се появи на прага на дневната.

Госпожа Спотсуърт преплува през прага със самочувствието на жена, която знае, че шапката й е точно такава каквато трябва да бъде, костюмът й е точно такъв какъвто трябва да бъде, обувките й са точно такива каквито трябва да бъдат, чорапите й също не правят изключение от общия тон, че притежава четиридесет и два милиона долара, вложени в надеждни ценни книжа и че Бил, собственик на порутена селска къща за продан, би трябвало да я намери за окуражителна гледка. И безспорно тя изглеждаше точно като онези хора, които купуват порутени английски къщи на едро без много-много да му мислят.

Но умът на Бил съвсем не беше настроен на делова вълна. Неочаквано той се бе пренесъл няколко години назад на Френската Ривиера, където двамата с тази жена се бяха срещнали и — той не би могъл да не признае пред себе си — бяха станали доста близки. Разбира се, познанството им беше съвсем невинно — само няколко разходки на лунна светлина, една или две морски бани заедно на Райската скала, дълги приятни разговори и обикновената размяна на любезности, типични за Френската Ривиера. Но той усещаше, че последното нещо, което един млад мъж желае, когато има годеница наоколо — и то годеница, която на всеослушание е обявила подозренията, които храни по отношение моралните устои на своя благоверен, е да й представи своя стара приятелка.

Госпожа Спотсуърт бе за него напълно неочаквана и твърде болезнена изненада. В Кан той бе останал с впечатлението, че името й е Бесемър, но в места като Кан човек не борави често с фамилни имена. Бил си припомни, че винаги се обръщаше към нея с „Роузи“, а тя — той потръпна при спомена — по неизвестни причини му казваше „Биликен“. Пред очите му изникна ясна, но не особено приятна картина на физиономията, която Джил щеше да направи на масата тази вечер, когато чуе, че се обръщат към него с „Биликен“. За нещастие той бе забравил да й спомене за своята позната от Ривиерата госпожа Бесемър и бе твърде възможно Джил да му поиска малко разяснение.

— Колко се радвам да те видя отново, Розалинда — посрещна я Моника. — Надявам се, че не си имала проблеми по пътя насам. Сигурно ти е било трудно да пътуваш по тези селски пътища. Позволи ми да ти представя моя съпруг, сър Родерик. А това е…

— Биликен! — викна госпожа Спотсуърт с целия възторг на своята щедра натура. Беше ясно, че ако въодушевлението от тази неочаквана среща беше малко едностранчиво, то тъкмо тя беше страната, която го споделяше с пълна сила.

— А-а-а? — успя да вметне само Моника.

— Господин Белфри и аз сме стари приятели. Запознахме се в Кан преди няколко години, когато все още бях госпожа Бесемър.

— Бесемър!

— Беше малко след като съпругът ми почина, опитвайки се да премине през един камион, пълен с бирени бутилки. Името му беше Клифтън Бесемър.

Моника отправи към Бил всички възможни мълчаливи поздравления, които човешкия поглед може да изрази. Тя знаеше, че брат й доста усилено бе ухажвал тази госпожа Бесемър, а каква по-добра основа за бизнес би могъл да си пожелае един млад мъж с къща за продан?

— Е, това е чудесно — каза тя. — Сигурно имате да си говорите за много неща? Но той вече не е господин Белфри, а лорд Роастър.

— Смени си името — поясни Рори. — Полицията е по петите му и се наложи да мине под прикритие.

— О, Рори, не се прави на палячо. Скъпа — обърна се Моника към госпожа Спотсуърт, — той просто наследи титлата. Знаете как е в Англия. Раждате се като еди-кой си, после някой умира и вие трябва да превключите на друга вълна. Нашият чичо, лорд Роастър, почина не много отдавна, а Бил беше негов наследник. Така че той остави фамилията Белфри и прие името Роастър.

— Разбирам. Но за мен той ще си остане винаги Биликен. Как си, Биликен?

Най-накрая Бил успя да се включи в разговора не само с картина, но и със звук, макар доста дрезгав.

— Добре съм, благодаря… ъ-ъ… Роузи.

— Роузи? — възкликна Рори озадачен и като истинско дете на Природата, без да направи ни най-малък опит да прикрие своята изненада, попита: — Добре ли чух? Ти я нарече „Роузи“?

Бил му хвърли леден поглед.

— Името на госпожа Спотсуърт, както вече си научил от добре информиран източник, т.е. Моук, е Розалинда. Всички нейни приятели, дори такива случайни познати като мен, я наричат Роузи.