П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Господин Устър винаги надценява моите скромни усилия да му бъда в услуга, милорд.

— Това, което ме смайва, е защо той те остави да си отидеш? Когато дойде при мен и каза, че си свободен, направо се смахнах. Единственото обяснение, което ми се стори що-годе правдоподобно беше, че дъската му сериозно се е разхлопала… много повече от обикновено. Или сте се скарали и ти си му връчил оставката си?

Джийвс изглеждаше леко стъписан от въпроса.

— О, не, не, милорд. Отношенията ми с господин Устър са все така сърдечни, но обстоятелствата наложиха временна раздяла. Господин Устър пожела да посещава училище, където на обучаващите се не е позволено да наемат обслужващ персонал.

— Училище?

— Институция, предназначена да учи аристокрацията да се грижи сама за себе си, милорд. Господин Устър сметна за благоразумно, въпреки че финансовите му средства все още са доста солидни, да се подсигури за в бъдеще, в случай, че социалната революция продължи с още по-бързи темпове. Господин Устър… трудно ми е да спомена за това без известно вълнение… всъщност се обучава да кърпи собствените си чорапи. Курсът на обучение, който той преминава, включва лъскане на ботуши, кърпене на чорапи, оправяне на легла и придобиване на първични познания в готвенето.

— Господи! Това сигурно е огромно изпитание за бедния Бърти.

— Да, милорд. Желае ли Ваша светлост още едно бързо уиски със сода, преди да се присъедини към лейди Кармойл?

— Не, не трябва да губим нито секунда. Както каза преди малко, времето е от… от какво, Джийвс?

— От кардинална важност, милорд.

— Кардинална? Сигурен ли си?

— Да, милорд.

— Е, щом казваш. Въпреки че не виждам какво общо има някакъв си кардинал с нашето време. Да вървим тогава. Пълен напред.

— Много добре, милорд.

Госпожа Спотсуърт все още не можеше да се отърси от лекото замайване, причинено от ненадейната поява на капитан Бигър в „Гъската и краставицата“. Тя беше жена, която отдаваше съществено значение на това, което други, не толкова чувствителни натури, биха подминали с безгрижен мах като някакво случайно стечение на обстоятелствата. Но госпожа Спотсуърт не вярваше в случайността. В речника й нямаше такава дума. Всички събития имаха някакъв скрит смисъл и това неочаквано завръщане на Белия ловец в живота й можеше да бъде обяснено само с намеса на по-висши сили, които сръчно се бяха заели с плетене на нишки.

Срещата бе станала в особено знаменателен момент. Само преди два дни А. Б. Спотсуърт, бъбрейки си с нея на спиритическата масичка, бе отбелязал, след като спомена, че е много щастлив и яде много плодове, че е крайно време да помисли за нова женитба. Няма смисъл, бе казал той, да живее толкова самотно с всички тези пари в банката. Жената се нуждае от другар, беше обобщил той, добавяйки, че Клиф Бесемър, с когото разменили няколко думи тази сутрин, бил на същото мнение. „А няма по-здравомислещ човек от стария Клиф Бесемър“ беше добавил А. Б. Спотсуърт.

И когато вдовицата му го беше попитала: „Но, Алексис, няма ли да имате нищо против да се омъжа повторно?“, А. Б. Спотсуърт й бе отвърнал по онзи свой прям начин, изписвайки грижливо думите: „Разбира се, че няма, глупаво момиче. Вдигни гребена, дребосъче.“

И веднага след този драматичен разговор, като заек от дупката си изскача не друг, а мъжът, който я обича с мълчалива, но силна страст от първия миг, в който я зърна. Каква ти тук случайност!

Както разбрахме, капитан Бигър не беше признал своята любов, а я беше оставил скрита в мускулестата си гръд както червея в розовата пъпка да пие от руменината на нейните страни. Тогава как, по дяволите, госпожа Спотсуърт е узнала за клокочещата в сърцето му страст, сигурно озадачено ще се почешете по темето вие. Не може да не сте забелязали, ще ви отвърна аз, че попаднат ли на представител на противоположния пол в хлътнало състояние, жените тутакси го диагностицират безпогрешно. Когато една жена забележи, че мъжът насреща й се дави като пиле и добива цвета на червено цвекло с високо кръвно налягане всеки път, когато срещне очите й над пържолата от антилопско, тя вече знае .

Повторението на гореописаното явление и по време на сбогуването им пред „Гъската и краставицата“ беше ясен знак, че времето не е успяло да охлади нито с градус жарта в капитанското сърце. Госпожа Спотсуърт не пропусна да забележи оцъкления поглед на сините му очи, потъмняването на оттенъка на бакъреното му лице и начина, по който краката му, обути в обувки номер четиридесет и седми, от самото начало до края на беседата потропваха някакви странни па-дьо-дьо-та.