П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Какво да има? — върна й въпроса Бил без да се опитва да оригиналничи, преодолявайки първата дума само с три първоначални „к“-та.

Джил го гледаше сериозно и замислено. Погледът й съдържаше онази прямота и откритост, която можете да срещнете само в очите на много красиви момичета и която по принцип Бил харесваше. Но в момента той би искал да си има работа с нещо, което не наподобява толкова силно нажежен ръжен, ровичкащ се из най-тайните и нежни кътчета на душата му. Съзнанието за вина прави мъжете алергични към прями и открити погледи.

— Какво да има? — отново повтори той, изговаряйки този път думите много по-кратко и членоразделно. — Нищо. Защо питаш?

— Въздишаше като спукан ковашки мях.

— От невралгията е.

— Имаш ли главобол?

— Да, от известно време. Имах изтощителен ден.

— Защо, скъпи? Да не би посевите да не покълват? Или пък прасетата се опрасват по-рядко?

— Главният ми проблем днес — каза Бил угрижено — бяха конете.

Внезапно подозрение проблесна в погледа на Джил. Като всички хубави момичета и тя не си позволяваше да отслаби бдителността си, щом нещата касаеха мъжа, на когото бе дала сърцето си.

— Пак ли си започнал да залагаш?

Бил я погледна изумено като малко сукалче, на което са взели биберона.

— Аз?

— Ти ми даде честната си дума, че кракът ти няма да стъпи на хиподрума. О, Бил, колко си глупав. Ти създаваш на околните повече проблеми от стадо ядосани тюлени. Не можеш ли да разбереш, че това са хвърлени пари на вятъра? Не можеш ли да набиеш в дебелата си глава, че хората, които залагат, нямат шанс срещу букмейкърите? Знам, че всички непрекъснато говорят за някакви фантастични двойни залози, които уж им донасяли хиляди лири само срещу една-единствена петарка, но такива неща в действителност не се случват. Не разбираш ли?

Бил беше онемял. Известно време успяваше да прокара през гърлото си само звук, досущ приличащ на сподавен рев на емоционален индианец, завързан на клада.

— Случва се понякога — проговори най-сетне глухо той. — Чувал съм за такива случаи.

— Да, но на теб никога няма да ти се случи. Ти просто нямаш късмет с конете.

Душата на Бил се сгърчи като изсъхнал лист. Усещането, че го пекат на бавен огън, бе станало почти осезаемо.

— Да — каза той. — Сега вече го разбирам.

Погледът на Джил стана още по-прям и още по-жежък.

— Хайде, Бил, признай. Беше ли заложил в днешното надбягване?

Това предположение беше диаметрално противоположно на онова, което му се беше случило, така че можеше да отхвърли с чисто сърце обвинението.

— Разбира се, че не.

— Заклеваш ли се?

— Ако пожелаеш, ще го направя веднага.

— Значи не си загубил?

— Естествено, че не съм.

— Тогава какво има?

— Казах ти. Имам главобол.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, предполагам, че Джийвс всеки момент ще доприпка с чаша лековито уиски.

— Една целувчица ще облекчи ли болката, докато чакаш?

— Ще спаси един човешки живот.

Джил го целуна, но доста разсеяно. Изглежда продължаваше да размишлява.

— Джийвс беше с теб днес, нали? — попита тя.

— Да, следваше ме неотлъчно.

— Ти винаги го вземаш с теб.

— Да.

— Къде ходите?

— Обикаляме района.

— И какво правите?

— О, това и онова.

— Разбирам. Как е главоболът ти?

— Малко по-добре, благодаря.

— Чудесно.

За момент се възцари тишина.

— Преди няколко години често ме болеше глава — поднови разговора Джил.

— Силно ли?

— Доста силно. Гърчех се от болка.

— Но вече не страдаш така, нали писанке?

— Не — отвърна му Джил, като повиши глас и в тона й заскърцаха стружки, — но въпреки ужасния си главобол никога не съм изглеждала като избягал затворник, клечащ в храсталака и ослушващ се за лая на гонещите го хрътки. Нещо повече — ти ми приличаш на човек, който се чуди кога Съдбата ще му тегли шут по онова място под кръста. Вината е изписана върху всяка черта на лицето ти. Ако сега ми признаеше, че си убил някого и си притеснен, защото изведнъж си си спомнил, че не си скрил трупа на сигурно място, щях да ти кажа: „Така си и мислех!“… Бил, за последен път те питам какво има?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Нямам какво да ти кажа.

— Значи не криеш нищо от мен?

— Абсолютно нищичко.

— И си безгрижен и волен като чучулига в синьото небе?

— Може и така да се каже.

Отново последва мълчание. Джил хапеше устни, а Бил по-силно от всичко желаеше да не го прави. Разбира се няма нищо неприлично и компрометиращо в това едно момиче да хапе устните си, но гледката не води класацията „Радости за окото“ на един любящ годеник.