П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— О, в никакъв случай не е това. Той ми се закле никога повече да не залага на коне.

— Много разумно решение — одобри Рори. — Въпреки че не съм против от време на време човек да пораздвижи кръвта си с някой дребен залог. Ние в „Харидж“ винаги залагаме по петарка преди някое по-завъртяно събитие. А шефовете пущат и по нещо по-голямо.

Джил тръгна към френския прозорец.

— За съжаление не мога да ви обърна повече внимание — каза тя. — Трябва да се залавям за работа. Дойдох да видя ирландския териер на Бил. Има треска.

— Дай му Болус.

— Изпробвам едно ново американско мазило. Хванал е краста. Ще се видим по-късно.

Джил се отправи на спасителната си мисия, а Рори се обърна към Моника. Обичайната му флегматичност се беше стопила. Той беше възбуден и оживен като Шерлок Холмс, попаднал на прясна следа.

— Моук!

— Е-хей?

— Какво мислиш за всичко това?

— За кое?

— За това неочаквано забогатяване на Бил? Има нещо странно тук. Ако ставаше въпрос само за един иконом, човек би могъл да разбере. Човекът е в беда, би си казал той. Но прислужницата, готвачката и колата… да не забравяме и факта, че е платена и сметката за телефона.

— Разбирам какво имаш предвид. Наистина е странно.

— Повече от странно. Да разгледаме фактите. Последният път, когато украсявахме с присъствието си старата развалина, Бил беше в нормалното за днешната английска аристокрация състояние на безпаричие, крадейки млякото на котката и ровейки из канавката за някой фас. А сега идваме и какво заварваме? Икономи във всеки ъгъл, ята пърхащи прислужници, готвачки, които се ръгат една друга из кухнята, ирландски териери се прескачат, а из навалицата се носят слухове за момчета, които да лъскат ножовете и ботушите. Това е… как беше думата?

— Не знам.

— Знаеш я. Започва с „не“.

— Неврастенично, немарливо, непрактично…

— Необяснимо! Ето какво исках да кажа. Цялата история е напълно необяснима. Според мен тия приказки за работа в Земеделската управа са си чисто забаламосване. Не можеш да се замогнеш толкова бързо със заплата от Земеделската управа. — Рори спря и се почеса по темето. — Чудя се дали пък не ограбва богаташи.

— Не ставай глупак.

— Е, някой го правят. Или пък може да изнудва някого?

— Рори!

— Доколкото знам, е много доходоносно. Оглеждаш се за някой богат мошеник, поразравяш мръсните му тайни и после му изпращаш писмо, в което му казваш, че знаеш всичко и му поръчваш да остави хиляда лири в дребни банкноти под камъка на втория километър по пътя за Лондон. А когато изхарчиш мангизите, искаш още хиляда. Това съвпада с краткия период на неговото забогатяване и може да обясни тези икономи, прислужници и тем подобни глезотии.

— Ако можеше да приказваш по-малко измишльотини и да носиш повече чанти нагоре, светът щеше да бъде много по-приятно място за живеене.

Рори съсредоточи интелектуалния си потенциал върху думите на Моника и най-накрая схвана смисъла им.

— Искаш да занеса чантите горе?

— Искам.

— Нямаш проблеми. Нашето мото в „Харидж“ е да служим на клиента.

Телефонът иззвъня отново. Рори вдигна слушалката.

— Ало? — благо каза той, след което се огледа ужасено. — Кой? Пресвети боже! Добре. В момента го няма, но когато се върне, ще му предам.

Рори едва не изпусна слушалката. Върху лицето му се изписа траурно изражение.

— Моук — каза той, — надявам се друг път да ми вярваш, а не да ми отвръщаш с презрителен пуфтеж, когато излагам своите теории. Беше полицията.

— Полицията?

— Искаха да говорят с Бил.

— За какво?

— Не казаха. А и не можеха, предполагам. Знаеш как е — разни секретни мисии и подобни шушумушувщини. Но стягат обръча около него, приятелко, стягат го.

— Може би всичко, което искат от него, е да връчи наградите на някое полицейско състезание или нещо от тоя сорт.

— Съмнявам се — каза Рори. — Но щом искаш, успокоявай се с тия илюзии, ако те правят по-щастлива. Значи искаш да занеса горе чантите. На вашите заповеди, мадам. Но нали и ти ще дойдеш с мен, мърканке, да окуражаваш с ободрителни слова твоя котаран.

Минута след като двамата излязоха, покоят на лятната вечер бе огласен от равномерните пръхтящи звуци на примерен съпруг, тътрещ куфари по стълба. Едва бяха заглъхнали и сънливата тишина на Роастър Аби отново бе нарушена. Отначало слабо, а след това все по-настойчиво отвън задолита боботене на приближаващ се автомобил. Той спря пред входа и малко след това през френския прозорец в дневната влетя млад мъж. Той дишаше тежко като елен, копнеещ за хладните струи на буен поток след разгорещена гонитба. Младият мъж най-накрая успя да открие кутията си с цигари и запали една с отчаяния жест на човек, чието съзнание е просмукано с тежки мисли като реванѐ със захарен сироп.