П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Откога?

— Откакто… откакто сте започнала да растете.

— Вие нямате и най-малка представа коя съм, нали?

— Не бих твърдял подобно нещо…

— Ще ви помогна. Бях на сватбата ви.

— Не изглеждате толкова голяма.

— Тогава бях на петнайсет и ми бяха възложили отговорната задача да озаптявам кучетата, та да не скачат върху гостите в изблиците си на радост. Валеше като из ведро и лапите им бяха кални.

— Не може да бъде! Чак сега си спомних. Значи ти си онази нахакана хлапачка? Забелязах как се ръгаше сред най-гъстата тълпа и си помислих какво ужасно младо петно върху пейзажа си.

— Съпругът ми е известен с изисканите си маниери — намеси се Моника. — Дори често го наричат съвременният Честърфилд 7 7 Честърфилд, Филип Дормър Станъп (1694–1773) — писател и политик, известен със своите „Писма“ до незаконния си син, в които му дава напътствия за живота в изисканото общество. — Б.пр. .

— Искам само да добавя — каза Рори невъзмутимо, — че тя доста се е променила от онези дни, потвърждавайки максимата, че човек никога не бива да губи надежда. Но не сме ли се виждали и след това?

— Да, година или две по-късно, когато бяхте дошли тук едно лято. Тогава тъкмо дебютирах на селската сцена и мисля, че изглеждах по-петниста от когато и да било.

Моника въздъхна.

— Дебютираше! Добрите стари селски празници! Колко се умилява човек, като си ги спомни! Значи приключи с очилата и скобите за зъби.

— И премина към ония неща, които слагаш или сваляш от себе си в зависимост от случая — намеси се с компетентен коментар в разговора и Рори, по повод на който получи от Моника възмутен взор с последно предупреждение за хлопване по главата и хаплива бележка:

— Ти пък какво знаеш за тия неща?

— О, понякога наминавам край щанда Дамски корсети — защити се Рори.

Джил се засмя.

— Ясно си спомням отчаяните семейни съвети по повод на моите ръце на хокеист. Трябваше да ги държа с часове вдигнати нагоре.

— И имаше ли някаква полза от тия гимнастики? — попита Моника.

— Полза ли?

Моника сниши глас поверително.

— Мъж, скъпа. Хвана ли в тях нещо, което си струва?

— Мисля, че човекът си го бива. Всъщност вие не знаете, но в момента се движите в доста високопоставени кръгове. Тази, която виждате да стои пред вас, не е никоя друга, а бъдещата Контеса на Роастър.

Моника изпищя екзалтирано.

— Да не искаш да кажеш, че ти и Бил сте сгодени?

— Точно така.

— От кога?

— От няколко седмици.

— Толкова съм щастлива. Никога не съм мислила, че Бил може да прояви толкова разум.

— Присъединявам се към последното изказване — включи се и Рори с обичайната си тактичност. — Човек дори може да повдигне вежди от удивление. Бил, доколкото си спомням, винаги си е падал по по-закръглени и пищни дами. Бил съм свидетел на много негови романси с жени, които изглеждаха като кръстоска между свинемайка пред опрасване и борец тежка категория. Имаше едно момиче в хора на Хиподрума…

Той прекъсна своите пълни с полезна информация за годеницата на Бил спомени, за да откликне адекватно с едно „Ох!“ на сритването по кокалчето, което получи от по-добрата си половинка.

— Кажи ми, скъпа — каза Моника, след като успя да отстрани временно напористия им събеседник, — как се случи? Неочаквано ли?

— Доста неочаквано. Помагаше ми да дам на кравата Болус…

Рори издаде озадачен звук:

— Ъ?

— Болус. Лекарство. Дава се на кравите. И преди да разбера какво става, Бил ме сграбчи за ръката и каза: „След като сме засегнали темата, ще се ожениш ли за мен?“

— Колко романтично. Когато Рори ми предложи, да се оженим, всичко, което успях да чуя от него беше: „Е, и какво?“.

— И ми отне три седмици, докато се реша да го кажа — допълни Рори. Челото му отново се беше надиплило — явен знак, че някаква мисъл се лута из сивите лабиринти под него. — Онзи Болус… за който говореше. Нещо не мога да схвана. Каза, че си го давала на крава?

— На болна крава.

— А, на болна крава. Има нещо, което ме обърква. Нещо, което не мога да си обясня. Защо даваш Болус на болни крави?

— Такава ми е работата. Аз съм местният ветеринар.

— Искаш да кажеш, че си ветеринарен лекар?

— Дипломиран. Всички се трудим в днешно време.

Рори кимна сериозно.

— Това е абсолютната истина — потвърди той. — Аз самият си изкарвам прехраната с пот на чело.

— Рори работи в „Харидж“ — гордо каза Моника.

— Наистина ли?

— Шеф на търговската площ за Маркучи, Косачки и Басейнчета за птици — побърза да се намеси Рори. — Но това е само временно. Много усилено се носи слух, че ще ме местят в салона Стъклария, Кристал и Китайски порцелан. А оттам до залата Луксозно дамско бельо е само една крачка.