П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Посетете ме, когато се върна в Лондон, капитане. Отседнала съм в „Савой“.

— С удоволствие, скъпа лейди, с удоволствие — отвърна капитан Бигър. Но в действителност съвсем не мислеше така.

Какъв смисъл имаше? Каква полза да подновява познанството? Само ще забие по-дълбоко ножа в раната. Много по-добре беше да захапе куршума и да прекрати всичко още тук и сега. Прост ловец, пък бил той и Бял, без пукната пара на свое име не може да се набърква в един казан с богати вдовици. Това беше едно от нещата, които най-често беше чувал да повтарят Тъби Фробишър и Субахдар в стария англо-малайски клуб в Куала Лумпур. „Оня тип преследва само парите — коментираха те на чашка някакъв познат, който се беше оженил за богата жена. — Някакво си празноглаво жиголо, старче, нищо повече.“

И бяха прави. Капитан Бигър не можеше да има нищо общо с тази жена. Все пак човек трябва да пази достойнството си… особено ако е англичанин.

Хапейки горната си устна и проклинайки калпавата си съдба, капитан Бигър тръгна към сервиза, за да види какво става с колата му.

Роастър Аби се намираше на около десетина мили от „Гъската и краставицата“. Имението се издигаше — поне тези части, които все още не се бяха срутили — насред една доста жизнерадостна местност. Но ако попитате Уилям Еджъртън Бамфилд Осингъм Белфри, Девети граф на Роастър и негов стопанин, на какво толкова има да се радва една английска селска местност в тия времена, той едва ли ще може да ви отговори. Архитектурата на въпросната постройка беше от тринайсти-петнайсти век и от времето на Тюдорите 4 4 Тюдори — английска кралска династия, чиито представители заемали престола от 1485 до 1693 г. При тях окончателно се установява абсолютизмът и се слага началото на английската колониална империя. — Б.пр. , а полуразрушеното му състояние датираше от следвоенния период на двайсети век.

За да достигнете лелеяната цел, вие трябва да свърнете от главния път, да изминете една дълга близо миля обилно буренясала алея и след като се изкачите по каменни стъпала, нагледен пример за тежкото бреме на Времето, най-накрая ще се озовете през масивна врата, плачеща за пребоядисване. Именно там, в същия момент, когато госпожа Спотсуърт и капитан Бигър бяха започнали да завързват нишката на прекъснатото си познанство, тъпчеха от крак на крак сестрата на Бил Роастър — Моника и нейният съпруг, сър Родерик, наричан за по-кратко Рори.

Моника, към която приятели и близки се обръщаха с галеното Моук, бе дребна и напориста, докато нейният съпруг беше огромен и флегматичен. Но нещо в неговата външност и маниери подсказваше, че не бива с лека ръка да бъде причисляван към редовите кротки биволи, преживящи спокойно и методично, отбивайки с олимпийски непукизъм всички опити да бъдат спешени за нещо.

— Моук — каза той след известен размисъл, очевидно завършил критичния оглед на съоръжението пред себе си, — ще ти кажа нещо, което можеш да споделиш с пресата или да запазиш за себе си. Всеки път, когато се натъкна на това ужасно място, то ми се вижда още по-мухлясало.

Моника го погледна нежно и побърза да защити своя роден дом.

— Можеше да бъде и много по-лошо, мишленцето ми.

Преживяйки в мълчание, Рори поразмишлява известно време над думите й.

— Как?

— Знам, че има нужда от ремонт, но откъде пари? Бедничкият Бил не може да поддържа замъка само с приходите от арендата.

— Защо не започне работа като всички нас — изпъчи мощна гръд Рори.

— Няма нужда да се заяждаш само защото си в търговията, стар мошеник такъв.

— Исках само да подчертая, че всички го правят, скъпа. Напоследък Камарата на лордовете на практика е празна с изключение на вечерите и почивните дни на банките.

— Нас Роастърови трудно можеш да ни изчегърташ оттук. Всички мъже на фамилията винаги са били като лилии в полето. Чичо Джордж не обуваше дори собствените си ботуши.

— Тогава чии ботуши е обувал? — ококори се Рори.

— Е, това бихме искали да знаем и ние. Разбира се, най-голямата грешка на Бил е, че остави онази американка да му се измъкне.

— Каква американка?

— Беше се запознал с нея точно преди да се оженим. Госпожа Бесемър. Вдовица. Срещнал я беше в Кан едно лято. Приказно богата и на всичко отгоре невероятно красива. За известно време връзката им изглеждаше обещаваща, но след това не се получи нищо. Предполагам, че някой му я отмъкна изпод носа. Разбира се, тогава той беше просто господин Белфри, а не лорд Роастър, което сигурно е оказало някакво влияние.