П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

— Помни, че е жизненоважно да сключим тази сделка.

— Ще го помня вечно. Да не мислиш, че не искам да дам едно рамо на бедния стар Бил. Срамота е! — продължи Рори, който бе посветил доста интелектуални напъни на тая тема. — Завалията започна от дъното на стълбицата като най-обикновен наследник и чрез мъжество и упоритост си проправи път, докато най-накрая грабна титлата. И само малко след като сложи короната на главата и си каза: „А сега да празнуваме!“, ония типове по върховете извадиха проклетата социална революция от шапките си както факир вади бял заек и му отмъкнаха на практика и последното пени, което имаше. Такива ми ти работи! — заключи Рори с въздишка. — Между другото — продължи той, променяйки темата, — забеляза ли, че през цялото време, докато си бъбрехме сладко-сладко, което за мен бе истинско удоволствие, натисках звънеца през равни интервали, но досега никой не отвори ръждясалата порта? Какво е това място — замъка на Спящата красавица? Или пък цялата компания е била натръшкана от някаква чума или мор?

— За Бога! — каза Моника. — Забрави ли, че звънците в Роастър Аби служат само за декоративна украса. Мисля, че не работят от времето на Едуард Седми 5 5 Едуард Седми (1841–1910) — крал на Англия от 1901 до 1910 г. — Б.пр. . Когато чичо Джордж искаше да събере прислугата, той просто показваше глава от прозореца и виеше като прериен вълк.

— Сигурно го е правил, когато е имал вопиюща нужда да обуе нечии чужди ботуши — вметна невинно Рори.

— Просто трябва да отвориш вратата и да влезеш вътре. Както ще направя аз сега. А ти донеси чантите от колата.

— И къде да ги дислоцирам?

— За момента в предверието — нареди Моника. — После ще ги качиш горе.

Тя влезе и се отправи към любимото свърталище — дневната, където в детството й бе концентриран животът в къщата. Също като другите английски къщи от този калибър, имението имаше огромен брой празни стаи, които никога не се използваха, библиотека, която се посещаваше още по-рядко, и тази дневна, най-популярното място за срещи. Тук тя бе седяла, поглъщайки жадно „Вестник за девойки“ и до ветото, наложеното от чичо й Джордж, чието обоняние се оказа силно развито, бе отглеждала бели зайци. Това беше голяма, просторна и уютна стая с френски прозорец, водещ в градината, в дъното на която през лятото течеше реката.

Докато стоеше на прага на дневната, вдъхвайки познатия мирис на тютюн, кожа и спомени, овладяна от носталгична тръпка и силно желание да върне часовника назад, през френския прозорец влезе момиче в престилка, което за миг спря сепнато, а после нададе радостен вик.

— Моук… скъпа!

Моника се обърна.

— Джил!

Двете протегнаха ръце и се прегърнаха.

Джил Уайвърн бе много млада, много привлекателна, малко луничава и изключително практична и веща жена. Тя носеше престилката си все едно че беше парадна униформа. А миниатюрните й форми бяха вдъхновили един неин обожател от Блумсбъри да я сравни в своя непубликувана поема с танагринска статуетка 6 6 Танагра — град в Беотия (Средна Гърция), при чиито разкопки са намерени много статуетки от печена глина (теракот). — Б.пр. . Сравнението, обаче, не беше особено удачно, защото тези статуетки, каквито и да са достойнствата им, не помръдват дори малкото си глинено пръстче, а Джил конкурираше енергичността на разлят живак.

— Моук, скъпа — продължи тя след края на сцената с целувките, — това наистина ли си ти? Мислех, че си в Ямайка.

— Пристигнах тази сутрин. Грабнах Рори от Лондон и тръгнахме веднага насам. Сега е отвън, труди се върху багажа.

— Имаш страхотен тен!

— Три месеца съм се бъхтила, за да го постигна.

— Толкова ти отива. Но Бил не ми е споменал, че те очаква. Това изненадващо посещение ли е?

— Прекъснах пътуването си. Когато издръжката ми се сблъска с онези цени в Ню Йорк, моментално предаде богу дух. А, ето го и Великият везир на алъш-вериша.

Рори влезе, бършейки потно чело.

— Какво си сложила в тия чанти, момиче? Олово ли? — викна той от вратата със страдалчески глас, но забеляза Джил и повдигна вежди. — Здравейте — поздрави я той с известна несигурност в гласа.

— Рори, сигурно си спомняш Джил Уайвърн?

— Разбира се. Джил Уайвърн. Как не се сетих веднага… Джил Уайвърн. Сигурно вече си се изфукала с тена си.

— Тя сама го забеляза.

— Хваща око, нали? Жена ми твърди, че навсякъде била еднакво черна — обърна се Рори с поверителен глас към Джил. — Което може да предизвика някои въпроси у един старомоден съпруг, нали? Значи вие сте Джил Уайвърн? Колко сте пораснала!