Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— Обстоятелствата бяха специфични. Нищо нямаше да можеш да направиш.

— Да, но това го разбрах едва година по-късно, когато „Милениум“ отново се появи на сцената и разказа играта на Венерстрьом. До този момент бях истински разочарована от поведението ти.

— Нямаше как да спечелиш делото.

— Ти не разбираш, братко. Знам, че ситуацията беше безнадеждна. Прочетох присъдата. Проблемът е, че не ме помоли за помощ. Че не каза например: „Здравей, сестричке, трябва ми адвокат“. Затова никога не дойдох в съда.

Микаел се замисли.

— Sorry. Предполагам, че съм сгрешил.

— Да, така е.

— През онази година бях напълно изключил. Нямах сили да говоря с никого. Просто исках да се просна някъде и да умра.

— Което обаче не стана.

— Съжалявам.

Аника Джианини внезапно се усмихна.

— Страхотно. След две години получих извинение. Окей. С удоволствие ще прочета текста. Бързаш ли?

— Да. Скоро ще пращаме книгата в печатница. Завий наляво тук.

Аника Джианини паркира срещу входа на сградата на улица Бьорнеборсвеген, където живееха Даг Свенсон и Мия Бергман.

— Ще се забавя само няколко минути — рече Микаел, пробяга през улицата и въведе кода на ключалката.

В мига, в който влезе в сградата, осъзна, че нещо не е наред. Стълбището ехтеше от разтревожени гласове. Изкачи се до третия етаж, където се намираше апартаментът на Даг Свенсон и Мия Бергман. Едва тогава си даде сметка, че тъкмо тяхното жилище е повод за настъпилата олелия. На площадката имаше петима съседи. Вратата на Даг и Мия бе открехната.

— Какво се е случило? — попита Микаел по-скоро от любопитство, отколкото от безпокойство.

Гласовете затихнаха. Пет чифта очи се впериха в него. Имаше три жени и двама мъже, всички на пенсионна възраст. Една от жените бе по нощница.

— Прозвуча като стрелба.

Мъжът, който му отговори, бе на около седемдесет години и носеше кафяв халат.

— Стрелба? — повтори Микаел с глуповато изражение.

— Току-що. В апартамента се стреля преди около минута. Вратата бе отворена.

Микаел си проправи път и позвъни на звънеца, като едновременно с това влезе вътре.

— Даг? Мия? — извика той.

Не последва отговор.

Изведнъж го полазиха студени тръпки. Усети миризмата на сяра. След това мина през вратата на дневната. Първото нещо, което видя, бе — о, мили боже! — Даг Свенсон — той лежеше по лице в огромна еднометрова локва кръв на пода пред масата, на която с Ерика бяха вечеряли преди няколко месеца.

Микаел се втурна към Даг, като същевременно измъкна мобилния си телефон и набра телефон 112 за спешни случаи. Свърза се веднага с оператор.

— Казвам се Микаел Блумквист. Трябва да изпратите линейка и полиция.

Съобщи адреса.

— Какво се е случило?

— Пострадалият е мъж. Изглежда, е прострелян в главата. Тялото му е безжизнено.

Микаел се наведе и постави пръсти на шията му, за да провери пулса. След това видя огромния кратер в тила на Даг и осъзна, че най-вероятно е стъпил в част от мозъчното вещество на колегата си. Внимателно издърпа ръката си.

Нито една линейка на света нямаше да може да спаси Даг Свенсон.

Микаел внезапно съзря парчетата от една от кафените чаши, които Мия Бергман бе наследила от баба си и така старателно пазеше. Бързо се изправи и се огледа.

— Мия! — извика той.

Съседът с кафявия халат го бе последвал в коридора. Микаел се обърна при вратата на дневната и посочи към него.

— Спри! — изрева той. — Върни се обратно на стълбите.

Съседът понечи да възрази, но се подчини. Микаел постоя неподвижно около петнайсет секунди. След това внимателно заобиколи локвата кръв и Даг Свенсон и продължи напред към вратата на спалнята.

Мия Бергман лежеше по гръб на пода пред таблата на леглото. „Не, не, не и Мия, за бога!“ Бе улучена в лицето. Куршумът бе влязъл през долния край на брадичката под лявото ухо. Изходната рана в слепоочието бе с големината на портокал, а дясната й очна кухина зееше празна. Беше загубила още повече кръв от партньора си. Куршумът бе изстрелян с такава сила, че стената до ръба на леглото на няколко метра от Мия бе изпъстрена с капки кръв.

Микаел осъзна, че стиска силно мобилния си телефон. Операторът от Центъра за спешни обаждания все още беше на линия, а той бе спрял да диша. Внезапно му се стори, че е загубил слуха си. Наоколо цареше пълна тишина. Не чу дори собствения си глас, когато се опита да каже нещо. Свали телефона и излезе от апартамента. Когато се върна на стълбището, усети, че цялото му тяло трепери и че сърцето му бие като лудо. Проправи си път между групата вцепенени съседи и седна на стълбищната площадка. Смътно чуваше съседите да му задават въпроси. „Какво се е случило? Пострадали ли са? Случило ли се е нещо?“ Гласовете им звучаха като от тунел.