Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Микаел седеше като вкаменен. Разбра, че е в състояние на шок. Наведе глава между коленете си. След това се замисли. „Боже мили, те са убити. Току-що простреляни. Убиецът може все още да е в апартамента… Не, щях да го забележа. Жилището е само 55 квадрата.“ Даг лежеше по очи и не успя да види лицето му, ала видът на обезобразеното лице на Мия се бе запечатал в съзнанието му.

Внезапно слухът му се възвърна, сякаш някой бе завъртял копчето за управление на звука. Той се изправи бързо и погледна съседа с кафявия халат.

— Ти! — рече Микаел. — Застани тук и не пускай никого в апартамента. Полицията и Спешна помощ са на път. Ще сляза да ги пусна във входа.

Микаел се втурна надолу, като прескачаше по три стъпала наведнъж. На приземния етаж случайно погледна към стълбата за мазето и застина на място. След това пристъпи към него. По средата на стълбата, на съвсем видно място лежеше револвер. Микаел реши, че прилича на „Колт 45 Магнум“ — същия тип пистолет, с който бе убит Улоф Палме.

Потисна импулса си да вдигне оръжието и го остави да лежи на земята. Вместо това отиде при входната врата, отвори я и остана неподвижен сред нощния въздух. Едва когато чу краткия сигнал на клаксона, си спомни, че сестра му го чака в колата. Пресече улицата.

Аника Джианини понечи да каже нещо хапливо по отношения на мудността на брат си, но видя изражението на лицето му.

— Видя ли някого, докато чакаше тук? — попита Микаел.

Гласът му прозвуча дрезгаво и странно.

— Не. Кого трябваше да видя? Какво се е случило?

Микаел мълча в продължение на няколко секунди, докато се оглеждаше наоколо. На улицата цареше тишина и спокойствие. Зарови из джоба на сакото си и откри смачкан пакет с една изостанала цигара. Когато я запали, до слуха му достигна отдалеченият вой на приближаващи сирени. Погледна часовника си. Бе 23,17 ч.

— Аника, очаква ни дълга нощ — рече той, без да я погледне, когато полицейската кола сви по улицата.

Първи на местопрестъплението пристигнаха полицаите Магнусон и Улссон. Дойдоха от булевард Нюнесвеген, където се бяха отзовали на едно фалшиво повикване. След Магнусон и Улссон се появи служебният автомобил на патрулиращия комисар Освалд Мортенсон, който идваше от Сканстул — там бе получил сигнала от Центъра за спешни обаждания. Пристигнаха почти едновременно от двата края на улицата и видяха пред себе си мъж в дънки и тъмно сако, който им направи знак с ръка да спрат. Същевременно една жена излезе от автомобил, паркиран на няколко метра от мъжа.

Тримата полицаи изчакаха няколко секунди. Бяха получили данни за двама простреляни, а мъжът държеше някакъв тъмен предмет в ръка. Трябваше им малко време да разберат, че това е мобилен телефон. Излязоха едновременно от колите, пооправиха кобурите си и огледаха по-внимателно двете фигури. Мортенсон веднага пое командването.

— Вие ли съобщихте за стрелбата?

Мъжът кимна. Изглеждаше доста разтърсен. Пушеше цигара, а ръката му трепереше, докато я поднасяше към устните си.

— Как се казвате?

— Микаел Блумквист. Само преди няколко минути в тази сграда бяха застреляни двама души. Казват се Даг Свенсон и Мия Бергман. Намират се на третия етаж. Пред вратата им са се събрали няколко съседи.

— Мили боже! — възкликна жената.

— Вие коя сте? — попита Мортенсон.

— Казвам се Аника Джианини.

— Тук ли живеете?

— Не — отвърна Микаел Блумквист. — Трябваше да се отбия у простреляната двойка. Това е сестра ми, която ме докара след вечерята у тях.

— Значи твърдите, че има двама застреляни. Видяхте ли какво се случи?

— Не. Но ги намерих.

— Нека да се качим да погледнем — рече Мортенсон.

— Изчакайте — каза Микаел. — Според съседите стрелбата е прозвучала малко преди да пристигна. Подадох сигнал минута след като дойдох. Оттогава са изминали по-малко от пет минути. Това означава, че убиецът все още се намира наблизо.

— Но не разполагате с описание?

— Не сме видели никого. Може би някой от съседите разполага с повече информация.

Мортенсон направи знак на Магнусон, който извади радиото си и тихо започна да докладва на централата. После се обърна към Микаел.

— Ще ме заведете ли там? — попита той.

Когато влязоха във входа, Микаел спря и мълчаливо посочи към стълбата за мазето. Мортенсон се наведе и огледа оръжието. След това слезе до долу и натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

— Улссон, остани тук и дръж мазето под око — нареди Мортенсон.

Съседите се бяха разотишли от площадката пред апартамента на Даг и Мия. Само мъжът с кафявия халат все още стоеше на пост. Той, изглежда, почувства облекчение, когато видя униформените полицаи.