Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

За разлика от Микаел и останалите възрастни в компанията, Аника Джианини (въпреки че имаше рожден ден) пи само бира с ниско съдържание на алкохол и се въздържа от вино и водка с храната. В резултат на това в десет и половина вечерта беше трезва и тъй като смяташе брат си за абсолютен загубеняк, за когото човек трябва да се грижи, великодушно му предложи да го закара у дома през Еншеде. Така или иначе бе планирала да го откара до автобусната спирка на булевард Вермдьовеген. Нямаше да й отнеме кой знае колко повече време да го закара до центъра.

— Защо не си купиш кола? — възропта тя все пак, когато Микаел закопча предпазния си колан.

— Защото, за разлика от теб, живея на един хвърлей разстояние от работното си място и се нуждая от кола веднъж-дваж годишно. Освен това така или иначе нямаше да мога да шофирам, защото мъжът ти реши да почерпи с водка от Сконе.

— Той все повече заприличва на швед. Преди десет години щеше да извади единствено италиански алкохол.

По време на пътуването се отдадоха на братско-сестрински разговор. Като се изключи една жилава леля по бащина линия, две по-малко жилави лели по майчина и няколко не особено близки първи и втори братовчеди, Микаел и Аника нямаха други роднини. Възрастовата им разлика от три години означаваше, че в юношеството си не бяха имали много общо. Затова пък по-късно се сближиха значително.

Аника бе завършила право и Микаел определено я смяташе за по-талантлива от себе си. Тя се бе справила блестящо със следването си, след което работи няколко години в Градския съд и като асистент на един от по-известните шведски адвокати. Накрая напусна и отвори собствена кантора. Специализирала се бе в семейното право и се интересуваше предимно от равноправието между половете. Като адвокат помагаше на жени, жертви на насилие, написа книга по въпроса и си създаде уважавано име. На всичкото отгоре се занимаваше и с политическа дейност като член на Социалдемократическата партия, за което Микаел често я наричаше на шега „политкомисар“. Самият Микаел доста рано бе решил, че не може да е едновременно партиен член и обективен журналист. Дори избягваше да гласува, а в редките случаи, когато го правеше, пазеше в дълбока тайна за кого е пуснал гласа си. Не споделяше дори с Ерика Бергер.

— Как си? — попита Аника, когато преминаха мостовете Скурубрун.

— Добре.

— Какъв е проблемът тогава?

— Проблемът?

— Познавам те, Мике. Беше доста умислен през цялата вечер.

Микаел помълча известно време.

— Много е объркано. В момента имам два проблема. Единият е свързан с момиче, с което се запознах преди две години и което ми помогна във връзка с аферата „Венерстрьом“, а след това просто изчезна от живота ми без обяснение. Не я бях виждал повече от година до миналата седмица.

Микаел разказа за нападението на улица Лундагатан.

— Съобщи ли в полицията? — попита го веднага Аника.

— Не.

— Защо?

— Това момиче държи изключително на личното си пространство и анонимността си. Тя беше нападната. Тя трябва да съобщи.

Микаел подозираше, че това изобщо не би било приоритет за Лисбет Саландер.

— Голям си инат — рече Аника и потупа Микаел по бузата. — С всичко трябва да се оправяш сам. Какъв е вторият проблем?

— В момента в „Милениум“ работим върху една история, за която определено доста ще се говори. През цялата вечер се чудех дали да се консултирам с теб. Искам да кажа, като с адвокат.

Аника погледна учудено брат си.

— Да се консултираш с мен? — възкликна тя. — Това е нещо ново.

— Става въпрос за трафик на хора и упражняване на насилие срещу жени. Ти работиш в тази област и си адвокат. Може и да не се занимаваш с дела за нарушаване на закона за свободата на печата, но много бих искал да прочетеш текста, преди да го пуснем за печат. Става дума за вестникарски статии и книга, така че има много за четене.

Аника сви мълчаливо по булевард Хамарбю фабриксвег и премина край шлюза Сикла. Въртеше по малки улички, паралелни на булевард Нюнесвеген, и накрая излезе на булевард Еншедевеген.

— Знаеш ли, Микаел, само един-единствен път през целия си живот съм ти била истински ядосана.

— Така ли? — отвърна Микаел удивен.

— Когато Венерстрьом те обвини в клевета и те осъдиха на три години затвор. Толкова ти бях бясна, че щях да експлодирам.

— Защо? Аз се изложих.

— Ти си се излагал и преди. Този път обаче имаше нужда от адвокат и аз бях единственият човек, към когото не се обърна за помощ. Вместо това се остави да се гаврят с теб и в медиите, и в съдебната зала. Дори не се защити. Щях да умра.