Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Книгата на Даг Свенсон трябваше да е добра от първата до последната страница. Трудове, които разбунват духовете по този начин, или трябва да са изпипани до последния детайл, или изобщо не бива да се публикуват. Даг Свенсон се бе справил на 98 процента. В текста му все още имаше уязвими места, които изискваха допълнителна работа, както и твърдения, които не бе доказал достатъчно категорично, поне според критериите на Микаел.

Към пет и половина той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади цигара. Ерика Бергер бе въвела пълна забрана за пушене в редакцията, ала сега беше сам, а и никой нямаше да работи през почивните дни. Микаел продължи да се труди над ръкописа още четирийсет минути, след което прибра листовете и остави поредната глава на работната маса на Ерика Бергер за контрол. Даг Свенсон бе обещал да му изпрати окончателната версия на последните три глави на следващия ден, което щеше да позволи на Микаел да прегледа материала през уикенда. Бяха планирали среща във вторник след Великден. Тогава Даг, Ерика, Микаел и редакционният секретар Малин Ериксон трябваше да се срещнат, за да обсъдят книгата и статиите в броя на „Милениум“. След това щеше да им остане единствено да подготвят оформлението, което бе задача на Кристер Малм, и да изпратят книгата в печатницата. Микаел дори не взе оферти от различни печатници — смяташе отново да прибегне до услугите на Халвите Реклам в град Моронгова, където бе отпечатал книгата си за аферата „Венерстрьом“. Не бяха много печатниците, които предлагаха такова обслужване и цени.

Микаел си погледна часовника и си позволи да изпуши още една цигара. След това седна до прозореца и погледна надолу към улица Йотгатан. Замислено плъзна език по раната от вътрешната страна на устната си. Бе започнала да зараства. За хиляден път си зададе въпроса какво точно се бе случило пред жилищната сграда на Лисбет Саландер на улица Лундагатан.

Знаеше със сигурност единствено, че Лисбет Саландер е жива и се е върнала в града.

През изминалите дни всеки ден се бе опитвал да се свърже с нея. Изпрати й писма на същия електронен адрес, както преди година, но не получи отговор. Отиде и до Лундагатан. Бе започнал да се отчайва.

Табелката на вратата вече гласеше Саландер-Ву. В регистъра на населението имаше 230 лица, носещи името Ву, от които около 140 живееха в Стокхолмския регион. Микаел нямаше ни най-малка представа кой от тези Ву се е пренесъл у Саландер, дали е нейно гадже, или апартаментът просто е даден под наем. Никой не му отвори, когато потропа на вратата.

Накрая седна и й написа едно обикновено старомодно писмо.

Здравей, Сали.

Не знам какво се случи преди година, ала до този момент дори един бавно загряващ проклетник като мен би се досетил, че си прекъснала всички връзки. Твое право и привилегия е да решаваш с кого искаш да общуваш и аз нямам намерение да се оплаквам. Само констатирам, че все още те считам за своя приятелка, че компанията ти ми липсва и с радост бих изпил чаша кафе с теб, ако имаш желание.

Не знам в какво си се забъркала, но случилото се на Лундагатан бе притеснително. Ако имаш нужда от помощ, можеш да ми се обадиш по всяко време.

Аз, както знаеш, съм ти крайно задължен.

Освен това чантата ти е у мен. Ако искаш да си я получиш обратно, само кажи. В случай че не желаеш да ме виждаш, можеш просто да ми дадеш адрес, на който да я изпратя. Нямам намерение да те търся, защото достатъчно ясно ми показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен.

От нея отново ни вест, ни кост.

Когато се прибра вкъщи сутринта след нападението на Лундагатан, Микаел отвори чантата й и изсипа съдържанието на кухненската маса. То се състоеше от портмоне с лична карта, издадена от „Пощи“, около 600 крони в брой и 200 американски долара, както и месечна карта за градската транспортна мрежа в област Стокхолм. Имаше още неотворен пакет „Марлборо лайт“, три запалки „Бик“, кутийка таблетки за гърло, отворен пакет носни кърпи, четка за зъби, паста за зъби и три тампона в един от страничните джобове, неотворен пакет кондоми, който според етикета бе закупен на летище „Гетуик“ в Лондон, бележник с твърди черни корици, формат А5, пет химикалки, флакон със сълзотворен газ, малко пликче с червило и грим, ФМ радио със слушалки, но без батерии и вчерашният брой на „Афтонбладет“.

Най-забележителният предмет в чантата й беше чук, прибран на леснодостъпно място в един външен джоб. Атаката обаче бе толкова неочаквана, че Лисбет не бе успяла да прибегне нито до чука, нито до сълзотворния газ. Очевидно бе използвала единствено ключовете вместо бокс — по тях личаха следи от кръв и кожа.