Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Тя постави фигурите пред него и той осъзна шокиран, че това бе собствената му дъска. „Трябва да я е откраднала от апартамента, след като се разболях. За спомен?“ Тя го остави да играе с белите. Той внезапно се почувства щастлив като дете.

Лисбет Саландер остана при Холгер Палмгрен два часа. Три пъти го разгроми, преди една сестра да прекъсне леките им препирни край шахматната дъска, за да им съобщи, че е време за следобедните физиотерапевтични процедури. Лисбет събра фигурите и сгъна дъската.

— Можете ли да ми обясните в какво се изразява тази физиотерапия? — попита тя сестрата.

— Състои се от упражнения за сила и координация. И определено дава резултат, нали?

Последният въпрос бе насочен към Холгер Палмгрен. Той кимна.

— Вече можеш да извървиш сам няколко метра. През лятото ще се разхождаш из парка. Това дъщеря ти ли е?

Лисбет и Холен Палмгрен си размениха погледи.

— Примндъщр. „Приемна дъщеря.“

— Колко хубаво, че си дошла да го видиш.

Което трябваше да означава: Къде, по дяволите, беше досега? Лисбет игнорира скритата критика. Наведе се напред и го целуна по бузата.

— Ще дойда отново в петък.

Холгер Палмгрен се изправи с мъка от инвалидната количка. Тя го изпрати до асансьора, където се разделиха. Веднага щом вратата се затвори, Лисбет отиде на рецепцията и попита кой отговаря за пациентите. Насочиха я към някой си доктор А. Сиварнандан, когото откри в един кабинет малко по-надолу по коридора. Лисбет се представи и обясни, че е приемна дъщеря на Холгер Палмгрен.

— Бих искала да знам какво е състоянието му и какво го очаква оттук нататък.

Д-р А. Сиварнандан отвори картона на Холгер Палмгрен и прочете въвеждащите страници. Лицето му бе осеяно с белези от прекарана шарка, а под носа му имаше тънък мустак, който дразнеше Лисбет. Лекарят най-накрая вдигна очи от картона. За нейно учудване й заговори с ясен фински акцент.

— Не разполагам с данни, че господин Палмгрен има дъщеря или приемна дъщеря. Всъщност най-близкият му роднина, изглежда, е един осемдесет и шест годишен братовчед, който живее в Йемтланд.

— Той се грижеше за мен откакто навърших тринайсет, до момента, в който получи удар. Тогава бях на двайсет и четири.

Бръкна във вътрешния джоб на якето си и хвърли една химикалка на бюрото пред д-р А. Сиварнандан.

— Казвам се Лисбет Саландер. Запишете името ми в картона му. Аз съм му най-близката роднина на този свят.

— Възможно е — отвърна А. Сиварнандан с непоколебим тон. — Ала ако наистина сте най-близката му роднина, то идвате доста късно. Доколкото знам, той е бил посещаван няколко пъти от един-единствен човек, с когото нямат родствена връзка, но към когото трябва да се обърнем, ако здравословното състояние на пациента се влоши или в случай, че почине.

— Това трябва да е Драган Армански.

Доктор А. Сиварнандан вдигна вежди и кимна замислено.

— Вярно е. Вие го познавате.

— Можете да му се обадите и да проверите коя съм.

— Няма нужда. Вярвам ви. Съобщиха ми, че сте играли шах с него в продължение на два часа. Въпреки това обаче не мога да обсъждам здравословното му състояние с вас без неговото съгласие.

— Което никога няма да получите от този твърдоглав проклетник. Втълпил си е, че не трябва да ме натоварва с проблемите си и че все още той носи отговорност за мен, а не обратното. Нещата стоят по следния начин — в продължение на две години мислех, че Палмгрен е мъртъв. Научих, че е жив, вчера. Ако знаех, че той… Трудно е за обяснение, но искам да знам каква е прогнозата и дали някой ден ще се възстанови напълно.

Доктор А. Сиварнандан вдигна химикалката и четливо изписа името на Лисбет Саландер в картона на Холгер Палмгрен. Помоли за регистрационния и телефонния й номер.

— Окей, отсега формално сте негова приемна дъщеря. Това може и да не е съвсем по правилата, но имайки предвид, че сте първият човек, който го посещава от Коледа насам, когато тук се отби господин Армански… Срещнахте се с него и сама сте забелязали, че има проблеми с координацията и му е трудно да говори. Получил е удар.

— Знам. Аз го открих и викнах линейка.

— Аха. Тогава трябва да знаете, че е лежал в интензивното отделение три месеца. Доста дълго време е бил в безсъзнание. Пациентите често не се събуждат от подобна кома, но понякога се случва. Той очевидно не е бил готов да умре. Първо е бил преместен в отделение за страдащи от деменция хронично болни пациенти, неспособни да се грижат за себе си. Противно на очакванията започнал да проявява признаци на подобрение и е преместен в центъра за рехабилитация преди девет месеца.