Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Той поклати глава.

— Никога не се притеснявай за мен.

— Аз нбех приснен. Ти се оправш… оправш винги. Но Арманш бе приснен. „Аз не бях притеснен. Ти винаги се оправяш. Но Армански беше.“

Тя се усмихна за първи път и на Холгер Палмгрен му олекна. Това бе нейната обичайна леко крива усмивка. Разгледа я внимателно, сравни спомена си за нея с момичето, което седеше пред него в момента. Беше различна — жива, здрава, чиста и добре облечена. Бе махнала обицата от устните си и… хм… татуираната върху шията й оса вече я нямаше. Изглеждаше пораснала. Той се разсмя за първи път от седмици наред. Смехът му прозвуча като пристъп на кашлица.

Усмивката на Лисбет се изкриви още повече и тя внезапно усети как сърцето й се стопля за първи път от много време насам.

— Добр си се справл. „Добре си се справила.“

Той посочи дрехите й. Тя кимна.

— Справям се отлично.

— К нов насник? „Как е новият ти настойник?“

Холгер Палмгрен видя как лицето на Лисбет помръкна. Изведнъж тя присви устни. После го погледна невинно.

— Той е окей… Знам как да се оправям с него.

Веждите на Палмгрен се свиха въпросително. Лисбет огледа столовата и смени темата.

— От колко време си тук?

Палмгрен не беше вчерашен. Беше получил удар, не можеше да говори нормално и да координира движенията си, ала съзнанието му бе напълно ясно и вътрешният му радар веднага усети лъжливата нотка в гласа на Лисбет Саландер. През годините на познанството им бе разбрал, че тя никога не го лъже в очите, но и никога не е напълно искрена. Сега лъжеше, като му отвличаше вниманието. Явно имаше някакъв проблем с новия си настойник. Това не изненадваше Холгер Палмгрен.

Изведнъж усети дълбоки угризения. Колко пъти бе мислил да се свърже с колегата си Нилс Бюрман, за да се поинтересува от положението на Лисбет Саландер, но не го стори. И защо не направи нищо по повод обявяването й за лице, което не може да се грижи само за себе си, докато все още бе здрав? Знаеше защо — просто не искаше да загуби връзка с нея. Обичаше това проклето проблемно девойче като собствена дъщеря, каквато никога не бе имал, и искаше да съществува причина да запази връзката си с нея. Освен това бе прекалено трудно и непосилно за един труп в рехабилитационен дом да започне работа, при положение че се затруднява дори да разкопчае дюкяна си, докато се клатушка към тоалетната. Чувстваше се така, сякаш в действителност той бе предал Лисбет Саландер. Тя винаги оцелява… Тя е най-оправното човешко същество, което познавам.

— Оксд.

— Не разбрах.

— Окржсъд.

— Окръжният съд? Какво имаш предвид?

— Трбва отмни твой о… обвзлиц, което…

Лицето на Холгер Палмгрен почервеня и се изкриви, когато не успя да формулира думите. Лисбет положи ръка върху неговата и нежно я притисна.

— Холгер… Не се притеснявай за мен. Планирала съм да се заема с този въпрос в скоро време. Това вече не е твой проблем, но не е изключено да имам нужда от помощта ти. Съгласен ли си? Можеш ли да бъдеш мой адвокат, ако се нуждая от теб?

Той поклати глава.

— Търде стр — чукна с кокалчето на пръста си по масата. — Глупв стрец.

— Да, наистина си един проклет глупав старец, ако приемаш нещата така. Имам нужда от адвокат. Искам теб. Може и да не си в състояние да държиш заключително слово в съда, но със сигурност можеш да ми дадеш съвет, като му дойде времето. Става ли?

Той отново поклати глава. След което кимна.

— Рбт?

— Не разбрах.

— Кво рбтиш? Не Рмански. „Какво работиш? Не си при Армански.“

Лисбет се поколеба за миг, докато се чудеше как да обясни положението си. Сложно беше.

— Холгер, вече не работя за Армански. Няма нужда да работя за него, за да се издържам. Имам пари и съм добре.

Палмгрен отново сбърчи вежди.

— Ще те посещавам редовно отсега нататък. Ще ти разкажа всичко… Но нека да не бързаме. Точно сега искам да направя нещо друго.

Тя се наведе, сложи чантата си на масата и извади дъска за шах.

— С теб не сме използвали дъската от две години.

Той не настоя за повече обяснения. Видя, че Лисбет го усуква. Бе убеден, че няма да одобри стореното от нея, но същевременно й вярваше достатъчно, за да знае, че заниманията й, каквито и да бяха, вероятно попадаха в графата „съмнителни“ от юридическа гледна точка, но не нарушаваха Божия закон. За разлика от повечето хора, Холгер Палмгрен смяташе Лисбет Саландер за морален човек. Проблемът бе, че нейният морал невинаги съответстваше на законовите постановления.