Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Лисбет се втренчи в Армански шокирана.

— Палмгрен е жив?

— Значи дори не знаеш дали е жив или мъртъв.

— Лекарите казаха, че…

— Лекарите казаха доста неща по негов адрес — прекъсна я Армански. — Състоянието му бе много тежко и той не можеше да общува с околните. Беше му трудно да говори и човек трябваше да слуша много внимателно, за да разбере какво се опитва да каже. Има нужда от помощ за много неща, но вече дори може да ходи до тоалетна сам. Хората, на които им пука за него, го посещават.

Лисбет седеше като вцепенена. Именно тя откри Палмгрен, след като бе получил удар преди две години. Извика линейка, а лекарите поклатиха глави и обявиха, че прогнозата не е никак обнадеждаваща. Тогава Лисбет буквално се пренесе да живее в болницата през първата седмица, докато един лекар не й каза, че Палмгрен е изпаднал в кома и вероятността да излезе от нея е изключително малка. В този момент престана да се притеснява и го зачеркна от живота си. Изправи се и напусна болницата, без да се обръща назад. А очевидно и без да провери цялата информация.

Сбърчи чело. Поради така стеклите се обстоятелства й натресоха адвокат Нилс Бюрман и той погълна част от вниманието й. Ала никой, дори Армански не й каза, че Палмгрен е жив, а още по-малко, че дори върви към подобрение. На нея самата дори не й хрумна подобна възможност.

Изведнъж усети, че в очите й напират сълзи. Никога досега през целия си живот не се бе чувствала като долен егоистичен боклук. Нито пък някога преди й се бяха карали така тихо и гневно. Сведе глава.

Поседяха в мълчание известно време. Армански пръв го наруши.

— Как си?

Лисбет вдигна рамене.

— Как се издържаш? Имаш ли работа?

— Не, нямам и не знам какво точно искам да работя. Но разполагам с достатъчно средства.

Армански я изгледа изпитателно.

— Наминах само за да кажа здрасти… Не си търся работа. Не знам… Във всеки случай бих работила за теб, ако се нуждаеш от мен в някакъв момент, но трябва да е нещо, което да ме заинтригува.

— Предполагам, че не искаш да ми разкажеш какво се случи в Хедестад миналата година.

Лисбет мълчеше.

— Нещо се случи. Мартин Вангер се уби с колата си, след като ти беше тук и зае от мен оборудване за наблюдение, защото някой ви бил заплашил. А сестра му възкръсна от мъртвите. Това бе, меко казано, сензация.

— Дала съм дума да не казвам.

Армански кимна.

— Също така предполагам, че не искаш да ми разкажеш за участието си в аферата „Венерстрьом“.

— Помогнах на Кале Блумквист в неговото разследване — гласът й изведнъж стана доста по-хладен. — Това бе всичко. Не искам да ме забъркват в случая.

— Микаел Блумквист те търси под дърво и камък. Обаждаше ми се поне веднъж месечно и ме питаше дали знам нещо за теб.

Лисбет не каза нищо, но Армански забеляза как тя здраво стисна устни.

— Не знам дали го харесвам — продължи Армански. — Но на него определено му пука за теб. Срещнах го веднъж миналата есен. И той не искаше да говори за Хедестад.

Лисбет Саландер нямаше желание да обсъжда Микаел Блумквист.

— Наминах само за да кажа здрасти и да те осведомя, че вече съм тук. Не знам дали ще остана. Това е номерът на мобилния ми телефон и новият ми електронен адрес, в случай че имаш нужда от мен.

Тя подаде една бележка на Армански и се изправи. Той я взе. Лисбет бе стигнала до вратата, когато извика след нея.

— Почакай секунда. Какво смяташ да правиш?

— Ще отида да навестя Холгер Палмгрен.

— Окей. Но аз имах предвид… Какво ще работиш?

Тя го изгледа замислено.

— Не знам.

— Трябва все някак да се издържаш.

— Нали ти казах, че имам достатъчно пари.

Армански се облегна назад и се замисли. Никога не знаеше как точно да тълкува думите на Лисбет Саландер.

— Така се ядосах, когато изчезна, че почти бях решил да не те наемам отново. — Той направи гримаса. — На теб не може да се разчита. Но същевременно нямаш равна в проучванията. Може би имам работа, която ще ти пасне.

Тя поклати глава, но се върна при бюрото му.

— Не искам да ми даваш работа. Искам да кажа, че нямам нужда от пари. Говоря сериозно. Напълно независима съм финансово.

Драган Армански отново сбърчи вежди в знак на несигурност. Накрая кимна.

— Добре, финансово независима си, каквото и да означава това. Приемам думите ти за истина. Ала ако се нуждаеш от работа…

— Драган, ти си вторият човек, когото посещавам след завръщането си. Не се нуждая от парите ти. Но ти от доста години си един от малкото хора, които уважавам.