Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

— Ела тук.

Лисбет я последва.

— Никога досега не съм правила секс на пода на току-що измазан апартамент без никаква мебелировка. Веднъж гледах един филм с Марлон Брандо, в който една двойка направи така в Париж.

Лисбет хвърли поглед към пода.

— Искам да си поиграем малко. Имаш ли желание?

— Почти винаги имам.

— Тази вечер смятам да се вживея в ролята на доминираща кучка. Аз решавам. Събличай се.

Лисбет се усмихна леко накриво. След това си свали дрехите. Отне й около десет секунди.

— Лягай на пода. По корем.

Лисбет изпълни командата на Мими. Паркетът бе хладен и кожата й веднага настръхна. Мими използва тениската на Лисбет с текста You have the right to remain silent 28 28 Имате право да запазите мълчание (англ.). — Б.пр. , за да завърже ръцете й на гърба.

Лисбет внезапно си помисли, че Проклетият Зъл Дъртак адвокат Нилс Бюрман я бе вързал по подобен начин преди около две години.

С това приликите между двата случая се изчерпваха.

Мими я изпълваше единствено със сластно очакване. Лисбет покорно й позволи да я обърне по гръб и да разтвори краката й. Наблюдаваше я в полумрака как сваля тениската си и се възхити на нежните й гърди. След това Мими използва собствената си тениска, за да й завърже очите. Лисбет чу шумолене на дрехи. След няколко секунди усети езика на Мими по корема си, а пръстите й по вътрешната страна на бедрата си. Не бе усещала такава възбуда доста отдавна. Стисна здраво очи под превръзката и остави Мими да определи такта.

Драган Армански вдигна поглед, когато чу тихото потропване по рамката на вратата. Видя Лисбет Саландер да стои там и да балансира с две чаши от автомата за кафе. Армански бавно остави химикалката си и бутна отчета настрана.

— Здравей — рече му тя.

— Здравей — отвърна Армански.

— Това е приятелско посещение — каза Лисбет. — Може ли да вляза?

Драган Армански за миг присви очи. След това й посочи стола за посетители и хвърли поглед на часовника си. Бе шест и половина вечерта. Лисбет Саландер му подаде едната чаша и седна. Известно време се гледаха изучаващо.

— Мина повече от година — рече Драган.

Лисбет кимна.

— Ядосан ли си ми?

— Трябва ли?

— Не си взех довиждане с теб.

Драган сбърчи устни. Бе шокиран, ала същевременно облекчен, че Лисбет Саландер поне е между живите. Внезапно усети силно раздразнение и умора.

— Не знам какво да кажа — отвърна той. — Не си длъжна да ми се отчиташ. Какво искаш?

Гласът му прозвуча по-хладно, отколкото искаше.

— Не съм напълно сигурна. Най-вече да кажа здравей.

— Работа ли търсиш? Не възнамерявам да се обръщам повече към теб.

Тя поклати глава.

— Работиш ли някъде другаде?

Лисбет отново поклати глава. Явно се опитваше да намери точните думи. Драган изчака.

— Пътувах — рече тя накрая. — Върнах се наскоро в Швеция.

Армански кимна замислено и я огледа изпитателно. Лисбет Саландер се бе променила. Поведението и изборът й на дрехи издаваха известна зрялост. Освен това бе натъпкала сутиена си с нещо.

— Променила си се. Къде си била?

— Насам-натам — отвърна тя уклончиво, но продължи, когато видя раздразнения му поглед.

— Първо посетих Италия, след което продължих до Близкия изток, а оттам — до Хонконг и Банкок. Бях за малко в Австралия и Нова Зеландия и обиколих островите в Тихия океан. На Таити останах един месец. След това попътувах през Щатите, а последните месеци бях на Карибите.

Той кимна.

— Не знам защо не си взех довиждане с теб.

— Защото, честно казано, пет пари не даваш за останалите хора — рече Драган Армански делово.

Лисбет Саландер прехапа устна и се замисли за миг. Може би беше вярно, но въпреки това намираше обвинението за несправедливо.

— Обикновено се получава така, че на останалите не им пука за мен.

— Глупости — отвърна Армански. — Ти имаш проблеми с поведението и се отнасяш с хората, които искат да са ти приятели, като с боклуци. Нещата са толкова прости.

Настана тишина.

— Искаш ли да си тръгна?

— Постъпи както искаш. Винаги си правила така. Но ако си тръгнеш в този момент, не искам да те виждам никога повече.

Лисбет Саландер изведнъж се уплаши. Един от хората, които всъщност уважаваше, бе на път да я отблъсне. Не знаеше какво да каже.

— Изминаха две години, откакто Холгер Палмгрен получи удар. Ти не си го посетила нито веднъж — продължи Армански неумолимо.