Стиг Ларшон - Момичето, което си играеше с огъня

Микаел бе мъж. Можеше да скача от легло в легло, без на някого да му направи впечатление. Тя бе жена и фактът, че има любовник, и то с одобрението на съпруга си, и че връзката й с този любовник продължава вече двайсет години, пораждаше доста интересни разговори край масата за вечеря.

Fuck you all. Замисли се за миг, след което вдигна слушалката и се обади на мъжа си.

— Здравей, скъпи. Какво правиш?

— Пиша.

Грегер Бакман не беше просто художник. Той бе преди всичко доцент по история на изкуството и автор на редица книги в тази област. Често участваше в обществения дебат и услугите му бяха търсени от големи проектантски фирми. През последната година работеше върху книга за значението на художествената декорация на сградите, като разглеждаше и въпроса защо хората се чувстват добре в някои здания и зле в други. Книгата бе започнала да се видоизменя в изпълнен с неодобрение към функционализма труд, който (както Ерика подозираше) вероятно щеше да предизвика известен смут сред участниците в дебата по въпросите на естетиката.

— Как върви?

— Добре. Чудесно. А при теб?

— Точно приключих с последния брой. Ще го носим в печатницата в четвъртък.

— Поздравления.

— Чувствам се напълно изцедена.

— Звучи сякаш си намислила нещо.

— Планирал ли си нещо за довечера, или ще се разочароваш ужасно, ако не се прибера?

— Предай на Блумквист, че предизвиква съдбата — рече Грегер.

— Не мисля, че му пука.

— Добре. Предай му, че си вещица, която не може да бъде задоволена, и че заради теб ще се състари преждевременно.

— Това вече му е известно.

— В такъв случай ми остава единствено да се самоубия. Ще пиша, докато заспя. Приятно прекарване.

Казаха си довиждане, след което Ерика позвъни на Микаел. Той беше у Даг Свенсон и Мия Бергман в Еншеде и точно приключваше една дискусия относно някои детайли в книгата на Даг. Чудела се, каза му тя, дали е зает през нощта и дали би имал нещо против да помасажира схванатия й гръб.

— Имаш ключ — рече Микаел. — Чувствай се като у дома си.

— Непременно — отвърна му тя. — Ще се видим след някой и друг час.

Отне й десет минути да стигне пеша до улица Белмансгатан. Съблече се, взе си душ и си направи еспресо с машината на Микаел. След това се пъхна в леглото му гола и изпълнена с очакване.

Оптималната наслада за нея би била тройка със съпруга й и Микаел Блумквист. Но с почти стопроцентова сигурност можеше да каже, че това никога няма да се осъществи. Проблемът бе, че Микаел бе толкова изразено хетеросексуален, че тя понякога го дразнеше, като го обвиняваше в хомофобия. Той изобщо не проявяваше интерес към мъже. Явно човек не може да получи всичко.

Русият великан смръщи ядно вежди, докато внимателно шофираше автомобила си с около петнайсет километра в час по един толкова зле поддържан горски път, че за миг дори си помисли да не би да е разбрал погрешно описанието, което му бяха дали. Точно започваше да се свечерява, когато пътят най-накрая се разшири и той зърна хижата. Великанът паркира, изгаси мотора и се огледа. Трябваше да измине още около петдесет метра.

Намираше се в близост до остров Стархолмен, което не бе никак далеч от Мариефред. Хижата бе съвсем обикновена. Бе построена през петдесетте години на миналия век и се намираше насред гората. Между дърветата се виждаше проблясваща ивица лед по езерото Меларен.

Великанът изобщо не можеше да разбере кой би искал да прекара свободното си време в тази изолирана дъбрава. Затвори вратата на колата след себе си и изведнъж го обзе неприятно чувство. Гората му се струваше някак враждебна и застрашително надвиснала. Тръгна към двора на хижата, но изведнъж чу някакво пращене и спря на място.

Мъжът втренчи поглед в гората. Бе тиха и безветрена вечер. Постоя така две минути, изнервен до крайност, преди с крайчеца на окото си да забележи силует, който внезапно се раздвижи между дърветата. Когато фокусира поглед върху него, силуетът вече стоеше напълно неподвижно на около трийсет метра навътре в гората и го гледаше втренчено.

Русият великан леко се паникьоса. Опита се да различи нещо. Видя мрачно кокалесто лице. Съществото явно бе джудже, около метър високо, и носеше камуфлажно облекло, което сякаш бе скроено от елхови клони и мъх. Баварско горско джудже? Ирландски леприкон? Колко опасни бяха те?

Русият великан стаи дъх и усети как косата по тила му настръхва.

След това примижа силно с очи и разтърси глава. Когато отново погледна към съществото, то се бе изместило на десетина метра вдясно. Там няма нищо. Въобразявам си. И все пак ясно можеше да го различи между дърветата. Внезапно съществото се размърда и започна да се приближава. Придвижваше се доста бързо и рязко в полукръг, за да заеме позиция за атака.